Един древен обелиск лежал две хиляди години, забравен в прахта, от западната страна на катедралата „Свети Петър.
Времената се менели. Папата решил, че камъкът ще изглежда много по-добре пред катедралата. Но как да го вдигнат. Тежал 327 тона.
– Казват, – промърморил старият Максимилиан, – че двама инженери са се отказали да се заемат с тази работа. Смятали, че няма да стане.
– Разбирам защо – отвърнал младия Роберто, вглеждайки се със страхопочитание в грамадния камък, поставен в защитен сандък.
– Е, налага се да пробваме. Трябва някак да си изкараме заплатите, – едва каза Максимилиан с хриптяща кашлица.
Двамата с Роберто били наети с още стотици моряци, да вдигнат обелиска. Те се хванали за въжетата.
Площадът гъмжал от народ. Хиляди хора окуражавали с аплодисменти дърпащите и им махали с кърпички. Един елегантно облечен млад човек се качил на трибуната.
Максимилиан смръщил сбръчканото си лице в недоволна гримаса.
– Това е Фонтана, инженерът , който твърди, че може да се справи с тази работа. Голям фукльо е!
– Римляни, – провикнал се младия мъж, – днес ще издигнем този велик паметник от миналото. Когато чуете тръбата, моряци, опънете въжетата. Спирате да дърпате едва след като чуете камбаната. Много е важно между двата сигнала да се пази пълна тишина. Който проговори ще бъде убит.
Младият човек посочил близките бесилки. В миг се възцарила тишина.
По старият моряк се прекръстил
– Това вече е малко прекалено, – прошепнал той.
Моряците си плюли на ръцете. Пронизващия звук на тръбата отекнал на площада.. Мъжете започнали да опъват. Въжетата скърцали. Лебедките скрибуцали. Скрипците хриптели. Бавно и мъчително големият камък започнал да се издига.
Прозвучала камбаната. Всички си починали за няколко мига. Отново се обадила тръбата. Моряците пак напрегнали мускули. По гърбовете им избила пот. Тогава настъпила катастрофата.
Въжетата заяли. Лицата на моряците се изкривили в агония. Нищо не се движело. Опънатите въжета скърцали и се протривали, а камъкът се олюлявал.
Марко съзрял опасността и извикал:
– Полейте въжетата с вода.
Изведнъж разбрал, че е нарушил тишината и трябва да умре.
– Хванете го! – изкрещял Фонтана с пресекнал от напрежение и разочарование глас. – Арестувайте го! Той наруши тишината.
Силни ръце сграбчили Марко. Пазачите повлекли младият моряк към ешафода, където го чакал пазача. Хората изтръпнали от ужас, но никой не посмял да се обади.
– Съжалявам, – прошепнал Марко, но било прекалено късно.
Палачът затегнал грубо конопеното въже около голия врат на моряка. Възрастен свещеник докоснал ръката му.
– Какво е последното ти желание? – измънкал той.
– Моля ви, отче – отвърнал дрезгаво Марко.
От страх не можел да каже нищо Устата му пресъхнала.
– Моля ви, кажете им да облеят въжетата с вода.
– Не знам дали е възможно, синко.
– Моля ви, направете го.
Вече биели барабаните. Това бил сигнала за началото на екзекуцията.
Свещеникът се затичал към Фонтана. Младият инженер кимнал с глава нетърпеливо. Намерили голяма стомна с вода и облели обтегнатите въжета.
– Хайде, приятелче, да приключваме с тази работа, – казал палача , докато бутал Марко, нагоре по стълбите към смъртта.
Точно тогава проехтяла тръбата и въжетата се опънали.
„Защо хората ликуват?“ – помислил си Марко. – „нима се радват, че умирам?“
Не, въжетата се движели леко. Камъкът се повдигал бавно и постепенно.
До стълбата застанал Фонтана засрамен.
– Освободете го! – казал той.

Тя символизира динамиката на промените в околната среда и развитието на архитектурата.

Десет японски черешови дървета, засадени в кръг с диаметър 8 метра, станаха основен градивен елемент за формиране на двустепенна структура, която се осъществява чрез огъване и усукване на растенията.

Тези дървета били засадени в двора на политехническия университет на Милано. Чрез обрязването и извиването на клоните и стволовете на сакурата, градинарите ще формират и контролират растежа на дърветата с течение на времето.

За да окажат помощ при дадения растеж и оформянето на замисъла, в центъра е установена временно дървена конструкция с въжета и укрепителни елементи.

Проектът включва инсталиране на живи стълби и парапети, образувани от клоните на растенията, гарантиращи безопасен достъп до второто ниво. Под сянката на дърветата може да се почива на тревата, а изкачвайки се на върха, човек може да се наслади на околния пейзаж. Стълбите и парапетите ще спомогнат за прибиране на реколтата от дърветата.

За да се създаде красив и комфортен релеф на местността, авторите на проекта са разработили план за изкуственото изменение на повърхността на земята наоколо.

Крайния резултат от развитието на живите структури ще се види едва след 80 години. Но сега можем да се наслаждаваме само на първия етап от развитието му.

Прототипът на въртолета-мотоциклет е конструиран от Крис Мелой. Той още не е летял, тъй като е прикрепен към земята с въжета.
Създателят му е уверен, че в бъдеще, следващите разработки на механизма му,  ще бъдат по-удобни, по-евтини и популярни средства за предвижване, в сравнение със съществуващите двукрили машини.
Този вид машина е създадена от армирани влакна кевлар, подсилени от въглеродни влакна. Теглото на въртолета-мотор е много малка, според американската  класификация, за това лиценз за летене няма да му е нужен.
Масовото производство на летящата машина ще струва 35 хиляди долара. За сега на Мелой не  достигат средствата и време, за да завърши докрай замисъла си.

На 11юли 1897г. шведският въздухоплавател Соломон Август Андре с двама приятели се издигнали в небето с балон „Орел“ от датския остров Шпицберген. Аеростатът имал обем 4531 куб. м. и бил снабден с платно, което било включено към сложната система от въжета. Именно с тази система било планирано да се управлява летателният апарат.
При издигането се скъсали три въжета и балонът практически станал неуправляем. Задвижен от попътния вятър „Орел“ прелетял в североизточна посока 480 км издигайки се на значителна височина.
На 14 юли Андре решава да прекрати полета. Балона пада върху леда на 800 км далеч от целта на експедицията – Северния полюс.
На 22 юли след едноседмична подготовка, пътешествениците се отправят пеша към нос Франц Йосиф, където имало склад с храна за експедицията. Пътя по плаващите ледове бил изключително труден.
Въпреки липсата на храна, студа и умората, по време на този поход пътешествениците не прекратили своите научни изследвания. Те направили множество астрономически и метеорологични наблюдения,а в дневниците си са описали и срещнатите животни.
В края на септември участниците в експедицията достигнали южния бряг на остров Белий. Издигнали там палатка и започнали да строят къща.
След 33 години, на 6 август 1930 г.  последния лагер на експедицията предвождана от Соломон Андре бил открит от екипажа на шведския кораб „Братвог“. Намерените на мястото документи доказват, че Андре, Френкел и Стринберг са умрели в средата на октомври 1897г.
През октомври 1980г. останките на смелите въздухоплаватели са придружени със почетен ескорт до Швеция.