Петрана растеше в планините. Всяка неделя с братята и родителите си тя ходеше на поход. Всяко изкачване ги извеждаше на билото.

Една неделя, когато се изкачиха до върха, Петрана забеляза:

– Ау, тук дърветата са толкова огромни.

– Не мога с ръце да обгърна стволовете им, – отбеляза един от братята ѝ.

– Я виж по-надолу, дърветата не са толкова дебели и високи, – каза Петрана. – А защо е така?

Майка ѝ се усмихна и отговори:

– Тук на върха ветровете са силни, а бурите изключително свирепи. Дърветата биха били беззащитни ако не са толкова яки и силни. За това те стават невероятно издържливи, в противен случай се чупят и загиват.

– Бог ни засажда като нежни фиданки, – намеси се и бащата, – а след това ни отглежда като „дървета на правда“. Той използва бедствия, проблеми и препятствия, а да ни направи силни и устойчиви.

– Колко хубаво е, че сме с Него, – плесна с ръце Петрана. – Така няма да се страхуваме от бурите, които се вихрят в нас и ветровете, които фучат край нас.

Тежки дни. Всички ги имаме. Някои дори са по-лоши от другите.

Когато Радой стигна до сградата, откри, че бурята бе съборила няколко тухли около върха.

Той монтира греда с макара в горната част на сградата и вдигна няколко варела, пълни с тухли.

Когато поправи разрушеното, останаха му доста тухли. Той го пусна надолу. И стана неочакваното, защото не бе съобразил, че варелът е по-тежък от него.

И преди Радой да осъзнае грешката си, варелът започна да се спуска и рязко го дръпна. Той се опита да се задържи, все пак бе доста далече от земята. Ако опиташе да скочи, щеше да се пребие.

На половината път срещна варела с тухлите, който падаше бързо.

Получи силен удар по рамото, след което Радой продължи към върха, където удари главата си в гредата, а пръстите му се заклещиха в скрипеца.

Варела се удари силно в земята и тухлите се разпръснаха.

Сега Радой стана по-тежък от варела и тръгна надолу с голяма скорост.

На половината път пак срещна варела, но вече празен, който бързо се издигаше нагоре. При разминаването Радой получи допълнителни наранявания по краката си.

Най-накрая нашият злополучен герой се удари в земята, приземявайки се върху купчината разпилени тухли. Изпусна връвта, която държеше, а празният варел побърза да се върне бързо на земята и силно го халоса по главата …. Радой загуби съзнание.

Дойде на себе си чак в болницата.

А по-късно се питаше:

– Защо изобщо изпълзях изпод завивките тази сутрин, щом не мога да се върна в леглото си тази вечер?

Повечето от нас изпитват затруднения с решаването на няколко проблема през деня, но когато започнат да се стоварват в изобилие, без облекчение и причина, започваме да се нервираме и мрънкаме.

Има хора, които ни обичат и наистина биха искали да ни помогнат, но ние не ги търсим. Трудните дни обикновено са самостоятелни полети.

Времето постоянно се менеше. Вчера валя сняг, а днес капят капчуците. Хората притисната от проблемите си в ежедневието, като че ли не забелязваха това.

Станчо се връщаше от работа. Той забеляза, че край пътя бяха изхвърлили голяма камара пръст и строителни материали.

Върху купчината се боричкаха група деца. Те играеха една доста популярна игра – Върховният владетел.

Правилата ѝ са много прости, но и доста груби. Целта е да достигнеш върха, като отблъскваш всеки, който заплашва да заеме мястото ти.

Битката на върха не преставаше, защото достигналите до там искаха да свалят възцарилия се владетел и те да поемат властта.

Станчо се замисли.

– Тази игра се играе навсякъде, – каза си той, – в класната стая, в бизнеса, дори в спалнята. И тъй като мястото на върха е само едно, хората са склонни да се избутват и мачкат.

Представи си нерадостните картини, които изплуваха от спомените му.

– За да станеш владетел, някой ще пострада и той няма да е единственият, – усмихна се тъжно Станчо. – Нашата арогантност може да доведе, до разрушаване на брак, разделяне на приятели, раздори на сътрудници в офис……

Гордостта има висока цена, но не я плащайте.

По-добре приемете този съвет:

„Не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва“.

Всеки е избрал някакви правила в живота си за важни и се старае да ги следва. Говоря за добрите неща. Тези, които наистина си заслужават.

Катя имаше двама малки сина Кирил и Димитър. Разликата между тях бе около две години.

Тя се стараеше да бъде добра майка и правилно да възпита децата си.

– Не само с думи, – казваше си тя, – а и с живота си трябва да показвам на моите малчугани доброто.

Днес бе тежък ден за Катя. Тя бе имала неприятности на работното си място, където несправедливо бе обвинена за нещо, което не бе извършила.

Срещна я съседката и ѝ наговори куп клюки, които допринесоха не малко за усилване на напрежението в нея, което временно бе успяла да потуши.

Но това, което завари в къщи бе върхът на всичко.

Двамата ѝ сина бяха направили поредната си пакост. Домът ѝ приличаше на бойно поле, а героите се бяха скрили.

Катя не издържа и се развика:

– Какво сте направили? Къщата сте превърнали на кочина …..

Гневът и клокочеше и се изливаше с неимоверна сила.

Кога бяха влезли тя не ги усети. Очите ѝ святкаха, а устата и бълваше ругатни и ….

Малкият Димитър прегърна майка си и тихо каза:

– Мамо, практикувай това, което ни поучаваше.

Катя замръзна. Загуби опората на краката си и се строполи на близкия стол.

Когато само говорим, но не изпълняваме това, което сме приели за правилно, възпитанието на децата ни рухва.

Катя напълно осъзнаваше случилото си. Тя бе загубила привилегията да носи добрия образ, да дава пример.

Ние сме хора. Не сме съвършени, но има Един, който може да ни промени и да станем по-добри. Това е Исус Христос.

Нашето любящо послушание на Бога, ще ни помогне да отразим светлината на Божията истина и любов.

И където и да идем, можем да насочваме другите към Господа, като практикуваме това, което пропагандираме.

Децата играеха, като се изкачваха по една стръмна стълба. Всички с изключение на едно дребничко момченце се стремяха да избутат другите и първи да се доберат до върха.

Малкото момче, на което всички викаха Дребосъка, тъй като отдавна бяха забравили името му, напредваше бавно, но сигурно нагоре.

Никой не го буташе, защото повечето се блъскаха много по-напред от него.

Когато свърши играта, всички деца уморени и въодушевени от гонитбата, слязоха от стълбата и си намериха друго занимание.

Дребосъкът приседна на пейката и се загледа в новото начинание на другарчетата си.

Дядо Стефан зорко следеше децата, когато се катереха по стълбата. Той бе готов да хване всяко дете, което би се изтърколило надолу, но за негова радост това не се случи.

Старецът погледна Дребосъка и му се усмихна:

– Гледах те как пълзиш бавно нагоре. Страхуваше ли се?

– Не, – каза съвсем сериозно малчуганът.

– Не разбирам, какво те възпираше да не бързаш нагоре? – вдигна рамене озадачен дядо Стефан.

– Когато те стигаха върха, гледаха надолу, – обясни Дребосъка. – Виждах колко високо са се изкачили и се плашеха.

Старецът все още не можеше да разбере каква е логиката на момчето, но слушаше много внимателно.

– А когато се изкачвах, аз гледах към върха, – продължи обяснението си Дребосъка. – Струваше ми се, че все още съм низко, а това ме подтикваше да се катеря нагоре.