Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

Силен трясък събуди Дона. Тя бе самотна майка. И първото, за което си помисли бе:

– Някой се промъкнал в дома ми ….. децата ми, – едва не извика тя.

Тя скочи от леглото и грабна бухалката, която бе наблизо. С разтуптяно сърце „добре“ въоръжена Дона се втурна през вратата.

Първо провери детската стая. Децата спяха спокойно в леглата си.

Стискайки здраво бухалката Дона внимателно обходи останалата част от апартамента.

– Ааааа, – недоволно извика тя.

Металната щора в банята бе паднала.

– Изкара ми акъла, – нервно пристъпи Дона напред.

Накрая се засмя, когато забеляза пластмасовата бухалка на тригодишната си дъщеря в ръцете си.

– Това изобщо нямаше да ми свърши работа, ако някой бе нападнал дома ми, – въздъхна тя.

Без значение с каква трудност се сблъскваме, нашите оръжия не са адекватни. Те са като пластмасови играчки.

Колко често сме грабвали каквото ни попадне под ръка, за да открием после, че това е крайно несъответстващо, дори безполезно срещу натрапниците в живота ни?

Обикновено се съкрушаваме от неспособността си да решим проблема.

Ако отсъства Бог от живота ни всички оръжия, които бихме използвали срещу нападателя, биха били незадоволителни и безполезни.

Когато зависим само от собствените си сили, лесно се плашим.

Ако проблемът е много по-голям, безпомощността и страхът ни водят до гняв и вина. И всичко това е, защото се доверяваме единствено на себе си.

Бог понякога ни позволява да участваме в битката, но ние винаги се нуждаем от Него. В сражението, Той не се нуждае от нас, за да спечели.

Когато Бог се бори за нас, победата е сигурна.

Ако установим, че оръжията ни са недостатъчни в житейските битки, това е, защото не се доверяваме напълно на Бога.

Той е нашият щит, крепост и яка кула.

Тя влезе и седна на седалката. С нищо особено не се открояваше от останалите. Вагонът беше полупразен. Извади кифла, която бе купила от лавката преди да се качи.

Влакът се поклати и тръгна. Жената затвори очи. Мислите ѝ бяха тревожни и сърцето ѝ се сви на топка. Тя потръпна и отвори отново очи.

Изглеждаше сънлива, сякаш нямаше сили. Отхапа уморено от кифлата. Стомаха ѝ на напомняше, че от сутринта нищо не е хапвала.

Жената огледа лицата на хората. Повечето бяха заровили нос в телефоните си. Един младеж смръщи вежди и написа SMS. Други с натежали очи, дремеха. А съседа ѝ бе отворил дебела книга. Той „пребъдваше в Божието слово“.

Възрастен мъж с обувки несъответстващи на сезона, изтъркано яке и панталони, на които се забелязваха кръпки, носеше голяма чанта. Той се готвеше да слиза.

Жената се прозя и тихо се прокрадна до мъжа. На лицето ѝ се появи вълнение. Ръката ѝ бе на сантиметър от джоба на непознатия.

Изведнъж младеж седящ насреща вдигна очи. Той усети нещо нередно в движенията на жената.

„Може би ще краде“, – помисли си той.

Но остана изумен. Тя пусна смачкана банкнота в джоба му.

„Боже, тази жена не краде, а дава“, – едва не извика на глас младежът.

Жената се усмихна на себе си. Навярно си помисли, колко щастлив ще бъде мъжът, когато намери банкнотата в джоба си.

Вратите се отвориха и възрастният човек слезе. Младежът не можеше още да дойде на себе си.

„Такова нещо нито съм чувал, нито съм виждал, – потръпна той. – Та тя е ангел в плът“.

Жената погледна през прозореца. Там светлините минаваха и отминаваха бързо.

Никой не знаеше, че този „ангел“ плачеше, вечер в малката таванска стая, където лежеше тежко болна възрастна жена. Тя можеше да оздравее, но за това трябваха много пари, а дъщеря ѝ с малката си заплата, не можеше да ги събере.

Колко е глупаво всичко. Животът или смъртта зависеха от някакви си парите.

Говорителят нещо съобщаваше по микрофона, но младежът не му обърна внимание. Той гледаше жената, която се бе насочи към вратата, за да слезе.

„Странно, няма крила“, – помисли си той, като я погледна в гръб.

Тя слезе, а младежът непрекъснато мислеше за това, което бе наблюдавал. Засрами се от дебелия си портфейл, безразличието си и ненужните си покупки …

Той бе видял пример, изпратен му от Бога с конкретен намек.

Сега виждаше нещата с други очи. Сякаш сърцето му се бе запалило от небесата. И той си пожела също да направи тайно добро.

Беше дълъг и труден ден.

– Не всичко мина така, както трябваше да бъде.

Лора въздъхна тежко преосмисляйки случилото се през деня.

– Днес на всеки пет минути трябваше да поправям децата, – болезнено отчете тя. – разчистих безпорядъка и сега се чувствам изтощена и уморена.

Същата вечер, когато децата преди да си легнат се молеха, Лора дочу големият ѝ син да казва:

– О, Боже, помогни на мама да бъде по-търпелива към нас……

– Изглежда аз не съм единствената, която е страдал през този тежък ден, – въздъхна Лора зад вратата. – Явно съм била част от проблемите в този дом.

Тя се прибра в стаята си и приседна на края на леглото.

– Да си родител съвсем не е леко, – каза си Лора. – Бог променя сърцата ни, като ни подрязва, плеви и обработва, за да ни направи подобни на Сина Си.

Тя се изправи и се усмихна.

– Един ден Неговата работа ще бъде завършена и ще се види във всеки от нас удивителния резултат от Неговата прочистващо действие. Ех, ….

Лора закрачи из стаята.

– Всяка моя грешка ме връща към кръста. Бог знае, че не мога да бъда съвършената майка. Той вижда, че не винаги по правилния начин изразявам любовта си към децата. В битката с греха понякога губя, но Господ ми дава благодат.

Очите ѝ се насълзиха и тя падна на колене.

– Исусе, на кръста изстрада болка за всеки момент, когато губя търпение, когато не знам как да уча и възпитавам децата си, и не ги обичам така, както Ти ги обичаш. Боже, моля те, помогни ми да се справя с проблемите свързани с възпитанието на децата ми. Зная, че всеки момент на разочарование е възможност за растеж, за това ти благодаря.

Отдава бяха прибрали всичко. Старата шума бе изгорена, но баба Пена все обикаляше двора и гледаше, дали нещо не е забравила.

Обикновено, когато излизаше старицата намяташе една стара дреха, а когато се прибираше, я отърсваше и щателно я проверяваше за буболечки преди да я окачи на пирона отвън.

– Бабо, нима се страхуваш от насекомите? – весело попита Вероника.

– По-добре да предотвратим нещата, – каза мъдро старицата, – отколкото да мъчим да ги поправяме, когато вече е късно.

– Искаш да кажеш, че като допускаме чужди организми в домовете си, – Вероника се опита да осмисли по-добре обяснението, – ние отваряме врата за инфекции и други заболявания……

– Които могат да бъдат предотвратени, – прекъсна я баба ѝ. – Това е същото като греха. Когато той поквари душата ни, ние губим авторитета и силата си. Ставаме слаби и болни до такава степен, че ако не се покаем, ще ни сполети нещо много по-лошо.

Често дрехата на баба Пена бе окачвана на пръчка и служеше за плашило. Така направено, то нямаше сила, но птиците мислеха, че старицата е още в градината.

Дяволът, точно като птиците прелита над вас, за да открадне и унищожи това, което имате. Но ако стоите в силата на Божията мощ, ще станете свидетели на невероятни неща.

Врагът знае, че нито едно оръжие, скроено срещу вас, няма да успее, но няма да спре да ви атакува. Ако той не спре, това означава, че в тази война няма уволнение.

Но добрата новина е, че сте победили дявола със словото на своето свидетелство и кръвта на Исус.

Упражнявайте духовните си мускули и ще видите как врагът ви нападайки ви по един начин, ще бяга от вас по седем възможни способи.