Полицията в Илинойс задържала гол американец, избягал от паяк, който открил в леглото си.
Членостоногото до такава степен е уплашило мъжът, че той избягал от дома си, така както спял, чисто гол.
Но историята не свършва до тук. На пътя на изплашената жертва се намирала стъклена врата и той преминал през нея получавайки многобройни рани.
Пристигнали по повикване от свидетели полицаи, завели мъжът да се облече в дома си, а после го откарали в болницата.
След като лекарите му дали първа помощ, мъжът е бил арестуван за нарушаване на обществения ред.

Един ден двамата братя, Иван и Андрей, които живеели в две съседни ферми се скарали. Това бе първият сериозен конфликт от 40 години насам между братята, чиито стопанства били много тясно свързани. Но сътрудничеството им изведнъж свършило.
Всичко започнало с малко недоразумение, което прераснало в обидна и за двамата словесна караница и продължило в мъчително мълчание.
Една сутрин някой почукал на вратата на Иван. На прага стоял дърводелец, който търсел работа. Иван му казал:
– Имам за тебе работа. Погледни този ручей. Той разделя фермата на брат ми от моята. Преди една седмица тук беше поляна, но моя брат премина с булдозер от тук и сега ни разделя този ручей. Той направи това нарочно. Ти ще построиш висока ограда между нас и ще ме избавиш от необходимостта да виждам лицето и фермата му.
Дърводелецът се съгласил и се захванал за работа. Той внимателно измервал, пилил, рязал… изобщо не си губел времето. Към залез слънце, когато Иван се връщал от полето, дърводелецът вече завършвал работата си.
Очите на Иван се опулили, а челюстта му увиснала надолу. Вместо ограда над ручея бил построен мост.
Иван бил много изненадан, когато видял брат си да бърза по моста към него’
– Какво правиш? Ти си построил мост помежду ни след всичко, което направих! – възкликнал Андрей.
Братята се срещнали на средата на моста, стиснали си ръцете и се прегърнали.
Те помолили дърводелецът да остане още да поработи при тях, но той им казал:
– Бих искал, но аз трябва още много мостове да направя.

Решил веднъж дявола да продаде всичките инструменти на търговската си дейност. Поставил ги на витрината за да ги виждат всички.
А това била такава колекция!
Там блестял кинжалът на завистта, до него лежал лъка на страстта, а от другата му страна бил чукът на гнева. На видно място били разположени отровните стрели на чревоугодничеството. Отделно лежала мрежата на лъжата. Тук били оръжията на унинието, ненавистта и сребролюбието.
Всеки предмет имал етикетче с името си и съответна цена.
На най-красивата полица бил поставен дървен, неугледен клин. Неговото има било „гордост“ и цената му била най-висока.
Минаващ от там попитал дявола:
– Защо този клин е толкова скъп?
Дяволът се усмихнал и със задоволство казал:
– Това е единствения инструмент,  на когото мога да разчитам. Всички останали са безсилни спрямо него.
При тези думи дяволът взел клина и нежно го погалил.
– Ако успея да набия този клин в главата на човека, – продължил дявола, -той отваря врата за всички останали инструменти.

Един човек умрял. Неговото куче легнало до него и също умряло.
И ето душата на човека стои пред вратата с надпис „Рай“, а до него душата на кучето му. На вратата има упътване: „Забранено е влизането с кучета!“
Човекът не влязъл, а минал покрай нея.
Продължили по пътя двамата – душата на човека и на кучето. И ето втора врата. На нея нищо не пише, но там седял старец.
– Извинете ме, уважаеми,….
– Аз съм Петър.
– А какво има зад тази врата?
– Там е раят.
– А с кучето може ли?
– Разбира се!
– А по-рано, каква беше тази врата?
– Ада. До рая идват само тези, които не оставят приятелите си.

Рени затвори вратата и се приближи до прозореца. Бръкна в джоба си и извади писмото, което я бе изненадало. „Сега е обедна почивка, всички излязоха и никой няма да ме безпокои“, – помисли си тя и отвори писмото.
Листът бе изпълнен с неравен дребен почерк.
„Здравей, Рени!
Пиша ви вашата леля от Варна. Не сме се виждали от двадесет и пет години, ако не и повече. Мисля, че за това е виновна моята покойна сестрица и ваша майка. Е и аз не съм ангел, но не е в това работа.
Аз отдавна съм вдовица. Погребах мъжа си, стопи се от алкохол. Нека Бог да го съди, често ме биеше. Синът ми порасна и не забелязах кога се свърза с лоша компания. Сега е в затвора, заради участие в групово изнасилване.
Сърцето ме боли като се върна назад в годините. Ето има си дом с градинка, кокошчиците ми носят яйчица, има море и слънце, всичко имам освен щастие. Няма човек без грях на този свят и аз си имам своите.
Не мога да забравя само един мъж, който дойде веднъж и аз му дадох стая през летния сезон. Бях млада, кръвта ми още гореше….Срещахме се, любовта ни бе силна и страстна. Фамилията му бе Пасков и беше от едно родопско село. Може и да си го срещала някъде? А може той и да не е от там. Какво съм се завайкала, от тогава минаха толкова много години….
Така че сега аз нямам деца, нито внуци. Ти ми остана една единствена, племенницо моя. Тъжно ми е без близък човек, често плача. Помня те, такава малка русолява с червени бузки. Та реших да те поканя на гости. Ела с мъжа и децата си, ако имаш семейство. А ако нямаш ела с приятелката си, за да не скучаеш тук, все пак ти си млад човек.
Свършвам до тук и чакам отговор.
Целувки: леля Катя.“
Рени изтри сълзите си и прочете писмото отново. Не бе получавала отдавна писмо. Тя много се изненада, когато намери в пощенската си кутия този пощенски плик.
Леля Катя, каква красива беше…, с тъмни, черни коси, черни вежди, дебели устни и … както се казва пищни форми. Това бе останало в паметта ѝ от посещенията във Варна, но това бе толкова отдавна.
Странно в детските си години Рени искаше да пътува, но никъде не отиваше. И накрая и се падна късмет, пътешествие до курортния град Варна на гости на сестрата на майка ѝ.