Вратите са затворени, учениците се криеха. Изведнъж шум, подобен на гръм, разтвори прозорците и всички паднаха на колене и огнени езици се разделиха над тях и се спряха върху всеки поотделно.
И ето тези слаби, изплашени хора, паднали на земята, станаха апостоли Христови. И в този ден, когато множество народ е в Йерусалим, те започват безстрашно да възвестяват Словото Божие.
Забравен беше страхът и немощта. Сила бликана от думи им и хиляди хора повярваха на техните свидетелства.
С нас става същото. Ние сме същите слаби и грешни хора. Когато се обръщаме към Христа, търсим преди всичко покой за душата си, храна за разума си, увереност за живота си. Той не ни отхвърля, макар че сме изпълнени със себелюбие, защото очаква промяната в нас.
До Петдесятница, до слизането на Светия Дух, апостолите били само потенциални ученици Христови, а после станали такива. И ние с вас сега можем да станем ученици Христови. Господ ни е изпратил Своя Дух и ако Го приемем, ще видим, какви сме били по-рано и какво сме вършили в живота. Тогава сърцата ни не могат да не се променят.
Трябва да оставим духовния сън. Не бива повече да кретаме, както по-рано, не трябва повече да влачим върволицата на греховете си, купчината от страсти, каруцата на немощите си.
Всичко е толкова просто. Оставете Божия дух да работи във вас, да ви води и извая в „съвършен съд за почетна употреба“.

Има нещо привличащо в това, да погледнеш крадешком, как живеят другите.
Да погледнеш, какво се вижда през прозорците, да хвърлиш поглед в отворената врата или порта, да надникнеш в отвора на оградата, а ако имаш възможност да погледнеш от високо – никой от това няма да се откаже.
Ето как живеят жителите на Ню Йорк, имащи собствен достъп до покривите на жилищните сгради.
За любопитните погледи тук се разкриват зелени насаждения, кресла и шезлонги, басейни и веранди, обичаен комфорт, достъпен за нюйоркчани със собствен достъп до небето.

Зави надолу и когато се приближи, тя видя тъмна сянка в градината. „Не“помисли си тя.

Но бе той. Беше застанал на колене с кофа вода и парцал в ръката. Когато се приближи видя, че мие розовия храст, а не плочките, както си беше помислила първоначално.

Беше се навел над него и лъскаше педантично листата, като някой побъркан градинар.

Тя очакваше всеки миг той да спре, но не го направи. Така че най-накрая тя отвори задната врата и влезе.

– Ваньо, – каза тя, – какво правиш?

Той спокойно вдигна поглед. Изобщо не се изненада, ч я вижда.

– Акари. Пролетта беше влажна. Пръсках ги два пъти, но за да се махнат яйцата, най-добре е да се измият на ръка, – обясни той и пусна парцала в кофата.

Никога не бе мислила, че Иван е хубав. Предполагаше, че официалното му държане го спасяваше от посредствеността му. Когато не беше вдървен и скован, в него имаше плавност и лекота, която напомняше на хищна котка.

– Това е кралицата на виолетките, – каза той и посочи розовия храст. – Прекрасен стар вид. За първи път е култивиран през 1860 г. А това е „мадам Исак Перие“. Цветовете ѝ миришат на малини.

По лицето му нямаше и следа от вълнение, нито някакъв опит да го прикрие.

Дони стоеше пред ниската сграда, където живееше Таня. Боеше се да влезе, защото не знаеше как ще реагира и какъв обрат можеха да вземат нещата. За него Таня се беше много променила и бе станала по-смела, с голям кураж. Как можа да направи всичко това сама.

Дони мислеше да се обърне и да си тръгне, да я остави, но искаше да се срещне с нея, за да разбере, защо го бе направила. Събра сили и натисна звънеца. Последва продължително мълчание.

– Кой е? – долетя нейният глас зад вратата.

– Дони.

Отново мълчание. Усети я, че се изненада. Резето щракна и вратата се отвори. Таня изглеждаше ужасно. Беше бяла като платно, с подпухнали от плач очи.  Косата й висеше на клечки, а дрехите й бяха размъкнати и смачкани.

– Здравей, – усмихна му се тя

– Здрасти, – начумерено поздрави Дони

– Искаш ли да влезеш?

– Да, ако може, – гласа му звучеше отчаяно.

– Разбира се. Заповядай! Искаш ли кафе?

– Не, благодаря. Как се чувстваш?

– Отвратително, – наведе глава Таня.

Настъпи дълго мълчание.

– Извинявай, – каза тя и се спусна към банята.

Дони по-скоро усети, отколкото чу, че Таня повърна. След малко се върна още по-бледа.

– От упойката е, предполагам, – каза той.

– От къде знаеш? – погледна го изпитателно и недоумяващо Таня.

– Научих ……

– Да, но …… Е, помогнаха ми малко.

– Не, – изкрещя той. – Защо ми причини това? Не мислиш ли, че и аз трябва да знам за това? Това бебе не е само твое, а и мое. Защо реши, че него искам? Защо не ми каза, а сама реши какво да правиш? Твоето поведение е отвратително и ме прави изключително нещастен…

– Нещастен? – погледна го учудено Таня.

– Естествено. Обичам те. Толкова много те обичам! Как можа да ти хрумне, че няма да искам детето?

– Искаш да кажеш, че би искал да родя това дете?

– Естествено, че исках. За нищо на света не бих се съгласил да го …. изхвърлиш, просто така. Защо не ми даде възможност да избирам? ….. Не искам да слушам никакви оправдания …..

– Няма да се оправдавам, – каза спокойно и отчетливо Таня. – Всъщност, направила съм нещо по-добро.

– Не те разбирам.

– А ми ….. отказах се от аборта. Когато влязох в операционната и легнах на масата,се замислих: „Какво всъщност правя“? След това станах и си тръгнах. Така, че все още съм бременна.

Дони приближи до нея и я прегърна. Притисна я силно до гърдите си и нежно я целуна. Той беше най-щастливият човек на земята.

В САЩ в една жилищна сграда се провеждали християнски богослужения. Съседите се оплаквали за много шумното хваление на собственикът на сградата, който бил евреин.
– Приятели мои, – казал хазаина на жилището, – ако аз бях намерил Месията, щях да пея още по-силно от радост!
Този евреин бил прав. Не трябва да се срамуваме, а да прогласяваме благовестието Христово колкото може по-силно. Нека вестта за Исус Христос да достигне всички хора.
Исус Христос е източник на вечен живот и канарата на спасението. Той е единствената надежда и сигурността на обществото. Това е единственият път водещ човека до общение с Бога. Той е единствената съкровищница, даряваща на хората всичко, което им е нужно за спасението, изграждането на истински християнски характер, подражаващ на Христос и уподобяващ се на Бога.
Христос е истинската светлина, която ни осветява; Божия Агнец, снемащ греховете ни; истината, която трябва да чуваме; вратата, през която трябва да преминем; добрият пастир, на чийто глас трябва да се подчиняваме; хляба на живота, който може да ни насити. Христос е възкресението, утринната звезда запалена в сърцето ни.