Температурите вече бяха много под нулата. Малки уплашени врабчета трепереха в зимния студ.

Борис ги наблюдаваше известно време и си каза:

– Като тези малки птички, мнозина живеят на безплодните клони от разбито сърце, разочарования и самота. Навярно си спомнят преживяния срам, самосъжаляват се, обвиняват се или отново се сещат за своите провали.

Той леко се усмихна и продължи:

– И така ден след ден, от бурен по-бурен. Единствено подобните на тях кацат на същите клони, объркани и беззащитни.

Борис закрачи бодро и добави:

– Стремим се да ги привлечем и да ги стоплим. Ето камбаните бият, хорове пеят, проповядва се в църквите. Но уви … сякаш нищо не може да привлече, тези, който най-много се нуждаят от топлина.

Младият мъж въздъхна дълбоко:

– Ако можеха да разберат, че Той слезе от небето, почувства болките ни, позна скръбта ни и умря вместо нас. Понесе наказанието, което ни се полагаше.

Той присви ръцете си като фуния пред устата си и извика:

– Ей, чуйте, Той дойде за да ни покаже пътя към топлината, любовта и безопасността….

Борис свали ръце си и безнадеждно вдигна рамене.

– Те са твърде ужасени, за да дойдат от студа, да се стоплят и потопят в Божията любов.

Кой знае, може на това Рождество, заради това, което правим или казваме …. те все пак да дойдат?!

Попитали един учител:
– Чувстваш ли се понякога разочарован, когато твоите усилия дават по-малко плодове, отколкото ти се е искало?
Вместо отговор учителят разказал следната история:
Един охлюв започнал да се катери по вишнево дърво. Било хладно. Ветровит ден на една закъсняла пролет. Врабчетата на съседното дърво се смеели, като гледали охлюва. Един от тях долетял до него и го попитал:
– Ей ти, смахнатия, нима не виждаш, че на това дърво няма вишни?
Без да прекъсва пътя си, охлюва отговорил:
– Ще има, когато стигна там.