Най-добрият начин да използваш своите ценности е да помогнеш на хората.
Има една история за четвъртия мъдрец. Той се казвал Артабан. Взел със себе си сапфир, рубин и бисер, и се отправил към Витлеемската звезда, за да ги принеса в дар на Царя.
Той вървял бързо, за да се срещне с останалите приятели, но видял на земята болен човек. Спрял се и го излекувал, но след това останал сам.
Трябвали му камили, за да премине пустинята, а за да ги купи, било необходимо да продаде сапфира. Артабан дошъл във Витлеем, но Йосиф и Мария вече били напуснали града.
Той спрял в един дом, където имало младенец. Изведнъж по вратата грубо заудряли войници. Артабан дал рубина на нахлулите мъже, спасил бебето и майката била много радостна. Но той съжалил, че Царят никога няма да получи и този му дар.
Артабан дълго пътешествал търсейки Царя и стигнал в Йерусалим. Чул, че Исус ще бъде разпнат. Артабан се отпратил към Голгота надявайки се с бисера да откупи живота на Царя. Но насреща му изтичала девойка, опитваща се да се спаси от ръцете на един войник.
– Моят баща има много дългове, – викала тя, – а той искат да ме вземе и да ме продаде в робство. Спасете ме!
Артабан дал бисера на войника и откупил свободата на девойката.
Изведнъж небето потъмняло и земята се затресла. Артабан паднал на земята и едва движейки устни, зашепнал:
– Господи, не можах да Те срещна и да Ти послужа, Царю Мой!
Тогава от небето се чул глас:
– Това, което направи на един от Моите най-малки братя, си направил на Мен.
Артабан разбрал, че Господ е получил всичките му дарове.
Нашите средства, дадени ни от Бога, са свещени пред Него, когато са употребени за нуждаещите се. В случая решаващо значение има любовта.

Вървял си Сократ и изведнъж видял човек преследващ друг, който силно крещял:
– Дръжте убиеца! Хванете го!
Сократ изобщо не реагирал и преследваният успял да се укрие. Дошъл човекът, който викал: „Дръжте убиеца!“ и го попитал:
– Защо не хванахте убиеца?
– Убиец? Кой е убиец?
– Това е човек, който убива, – задъхано прибавил преследвача.
– Искаш да кажеш касапин?
– Не човек, който убива друг човек, – ядосано реагира преследвачът.
– Войник?
– Не, човек, който убива друг човек в мирно време.
– Палач?
– Ти глупак ли си? – човекът едва сдържал нервите си. – Такъв, който убива друг човек, да кажем, в неговия дом.
– А, ясно – лекар. – „досетил се“ накрая Сократ.

На пост до входа на поделение стоял един войник. Изведнъж се чул шум от кола. Погледнал войникът и видял, че идва дежурния на частта, много строг капитан. Войникът се изправил и застанал мирно. Капитанът го погледнал и казал:
– Слушай, войнико, твоето отдаване на чест не ми е нужно, по-добре ми отвори вратата, за да вляза в поделението.
Войникът веднага изтичал да отвори вратата.
Така постъпват много, които се наричат християни. Те отдават чест на Бога по различни начини, но сърцата им остават затворени за Него. Молят се, величаят Го, пеят Му, но вратата на сърцето им остават затворени за Него.
За какво са нужни нашите отдавания на уважение и почест към Бога, ако не му дадем полагащото се място в сърцето ни?
В еврейският език значението на думата „сърце“ не съвпада с това в съвременните европейските езици. За нас думата „сърце“ е израз на чувства, но в еврейския език това е „вътрешната същност на човека“.
Исус Христос иска да му дадем полагаемото се място в сърцата ни, Той казва: „Ето, стоя на вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“.

Малко момиченце, чийто баща бил войник, се премествало на друго място. То седяло на летището сред оскъдното имущество на семейството си.

На момиченцето му се доспало. То се облегнало на пакетите и чантите и затворило очи.

От там минала една възрастна жена. Спряла и го погалила по главата.

– Бедно дете, – казала тя. – Навярно си нямаш дом!

Детето я погледнало учудено.

– Ние си имаме дом, – казало то. – Просто нямаме къща, в която да го сложим.

На връщане минавайки през града, войници хванаха няколко хора и ги отведоха. По-късно ги подложиха на подробен разпит. Най-напред доведоха един добре охранен човек. Той беше набит, с бузи, висящи като на хамстер. Човекът изохка, когато един от войниците го издърпа напред, за да го претърси.
Генералът смръщил вежди, строго се обърна към арестувания:
– Защо няма в града деца?
– Господине, всички измряха, – изстена запитаният, – Епидемии и глад….
– О, я стига! Чак толкова лошо не е било! – обърна се генералът към него. – Като те гледам, ти все още си имаш голям корем. Защо всички деца са мъртви?
След като не отговори близкостоящият войник го удари през лицето…….
– Ти си бил отговорник по социалните грижи…
Отговорникът сведе глава.
– Ние, в подобни ситуации, даваме първо на децата да ядат. Те са бъдещето. Който пренебрегва децата, не заслужава да има бъдеще.
Отговорникът по социалните въпроси запелтечи:
– Не ме разбирайте погрешно. Ние се погрижихме за децата. Разбира се, че го направихме. Родителите получиха за всяко дете по една специална дажба.
– А тези специални дажби стигнаха ли до целта си? Или родителите са изяли това, което се е полагало на децата им? Отговори!
– Господине, аз …… аз не знам.
– Ти не знаеш? Ние намерихме цяла купчина от оглозгани детски кости в кухнята. Можеш ли да ми кажеш откъде са тези кокали?
Отговорникът наведе още повече глава.
– Кажи, да не би вие да сте изяли собствените си деца?
– Вие не знаете какво значи глад, – промърмори мъжът. – Когато червата ти започнат да къркорят, етиката и красотата стават лукс.
– Етика и красота? Та вие сте по-лоши и от животните, – разкрещя се генералът. – Махнете го от очите ми, преди да съм го разкъсал.