Жителите на древен Табан в Индонезия използват почвата не само като суровина за производство на керамични изделия и тухли, но и за приготвяне на вкусна закуска.
Храна, която се приготвя от чернозем, очистена от чакъл, се нарича ампо. Това необичайно ястие може да изпробвате само на едно място в света – село Табан. Няма никакви медицински потвърждения за ползата или вредата от такава храна. Но местните жители са уверени, че почвата се явява прекрасно средство за премахване на главоболие. Тази храна я препоръчват на бременни жени, защото смятат, че ампо оказва благоприятно влияние върху кожата на плода.
В официални източници няма да намерите нито една рецепта, с указания, как да се приготвя земята за по-нататъшното ѝ потребление. Само местните жители си споделят технологията за приготвяне на това ястие.
Ампо се приготвя по следния начин. Бият с пръчки по твърдата маса, а след това остъргват ролки с нож от бамбук. Следващата стъпка е запичане на тези парчета бамбук за около половин час и опушването им в глинени гърнета. Следват някои прости манипулации и пръстеното блюдо е готово за употреба.
С приготвянето на ампо се занимава само едно семейство в индонизийското село. 53-годишната жителка на Табан Расим, която подготвя празник на черната пръст, казва, че вкусът на ястията зависи от качеството на използваната почва, Колкото е по-качествен чернозема, толкова е по-вкусно ампото.
Расим продава ампо на местния пазар и изкарва по 2 долара на ден. Разбира се, парите не са много, но все пак са допълнителен доход. Както отбелязва и самата Расим, тя не помни, как приготвянето на ампо се е превърнал в семеен бизнес. Това ястие е приготвяла още нейната прабаба, тя научила баба ѝ, а после самата традиция продължила самата Расим. Всички хора, които са изпробвали необичайното ястие, приготвено по индонезийски, са останали доволни. Според тях с кремообразната структура на земята е налице възхитителен вкус  и чудесен аромат.

През 1897 г. Перл Вейт от град Лерой започнал да продава желатинови десерти с различен вкус, известни днес като Jell-O.
Разносната му търговията не вървяла. Затова Вейт решил да продаде своя бизнес на съседа, който притежавал компания за хранителни продукти.
След пет години продажбата на Jell-O достигнала 250 хиляди долара. Вярно, че разносна търговия няма силата и възможностите на една компания, но защо трябва да се продава перспективен бизнес на човек, който и без това има много?

Всеки от нас е част от вселената. За всеки от нас в тази вселена има място, свое предназначение, което ние изпълняваме. Всички ние сме части на едно цяло, като клетки на организъм.
Но заедно с това всеки от нас се явява малка вселена със своите си закони, принципи и представи.
Всеки човек е уникален, неповторим и по своему прекрасен.
Но ето ви и парадокс: ако сме толкова прекрасни, обичаме красотата във всичките ѝ проявления и  ѝ се наслаждаваме, защо сме така нетърпими един спрямо друг? Защо се държим към хората така, все едно сме завоеватели, а не части от едно цяло?
Опитваме се да наложим своето мнение, обиждаме, когато поведението на другите хора не съответства на нашите очаквания. Критикуваме недостатъците им. И всичко това считаме за правилно, като сме уверени, че тези закони, който действат в нашата малка вселена, са единствено верни за всички….
Когато отидем на гости на някой човек, ние не взимаме нещо без да питаме, не преместваме предметите по свое усмотрение, не критикуваме обстановката. Само наблюдаваме. И даже ако нещо не ни харесва, се отнасяме с търпение към това. Не сме у дома си. Тук не можем да налагаме своите порядки, нямаме право.
Навярно ще се съгласите, че би било глупаво да обиждаме собственика на дома за това, че обстановката и наредбата не съответстват на нашите вкусове или че не ни устройва разположението на стаите. Ние го приемаме такъв, какъвто е.
Ето така трябва да бъдем търпеливи и в общението си с другите. Да разбираме, че другия човек е съвсем друг свят, с други порядки, закони и представи за живота.
Когато ни допускат в своя свят трябва да бъдем много внимателни, да се държим вежливо и доброжелателно, а не като завоеватели. В света на другия човек нищо не ни принадлежи, така че там не можем да променяме нищо. Ние можем да променяме само себе си и своя свят.
За това нека да се отнасяме един към друг с търпение, уважение и разбиране, като не забравяме, че човек е една малка вселена.

Наближаваха празници и хората все по-често посещаваха малкото магазинче. Конкуренцията бе голяма, но на пазара падаше по малко и на дребните търговци. Сутринта имаше голям наплив, но след обяд тълпата намаля. Магазинерката си отдъхна. Реши малко да почине преди да я залее нова вълна от хора привечер.
Вратата на магазинчето плахо се отвори. Влезе стройна жена, облечена стилно и с вкус.. Погледа и обходи рафтовете и стоките подредени на пода. Сочейки с пръст започна да пита:
– Това колко струва?…… А това?….. А това мъничкото?
Магазинерката имаше чувство, че жената сочи на посоки, без да осъзнава какво й се казва. Странното е, че няколко пъти посочи едни и същи стоки, сякаш беше забравила, какво й е казано за тях. Явно нещо я притесняваше и мислите й блуждаеха някъде другаде.
Изведнъж рязко се обърна и каза:
– Знаете ли какво ми е нужно? – не дочакала отговор, продължи. – Дайте ми една момина сълза искам да си я насадя.
Едва сега магазинерката разбра какво терзае клиентката. Пред магазинчето имаше малка градинка, в която тя бе насадила различни цветя. С много любов и нежност се грижеше за тях. Сега беше цъфнала момината сълза. Нежните бели цветчета, приличащи на отронени детски сълзи, леко се открояваха на фона на зелената маса. Много често „вандали“ опустошаваха градинката, обираха нацъфтелите цветя и безпощадно стъпкваха всичко наоколо.
Погледна клиентката. В нея имаше нещо властно примесено с учтивост, която се губеше в лабиринта от настойчивост, непреклонност и бруталност. Гласът на магазинерката прозвуча тихо и спокойно:
– Ако искате за засаждане, мога да ви дам, едва след като увехнат и изсъхнат цветята….
Странно помисли си магазинерката: „Не попита как и кога се засаждат. А дали знае как да се грижи за тях?“
Клиентката примирено въздъхна и напусна магазинчето.

Искате да запалите и драскате една кибритена клечка. Какво, не е съвременно ли?
Може би ще искате да използвате запалка? Много хора си избират запалки по свой вкус или според начина си на живот.
А случвало ли ви се е да запалите със кибритена клечка-запалка?
Това е необичайно. От едната страна си запалваш цигарата, а от другата виждаш метална клечица.
Интересно!