Живели в една хладилна витрина сладоледи. Всички те били красиви и щастливи. Децата много ги обичали и постоянно молели родителите си да им купят от тях.
Един от сладоледите бил много горделив. Много често питали за него, но родителите не го купували, защото бил много „скъп“.
Сладоледът пискал от удоволствие, когато го избирали, но щом не го купували той гордо заявявал:
– Вас още днес ще ви изядат, а аз ще живея вечно!
Обикновените сладоледи изобщо не го забелязвали, те често били заменяни от нови. Новодошлите непрекъснато се оплаквали от транспортирането им от фабриката. Опаковката им била нестабилна и когато идвали тук били силно потресени, а вафлените им чашки по чудо оцелявали….
Гордият сладолед слушал, усмихвал се и злорадствал. Той смятал, че е най-доброто нещо на света.
Но една сутрин един от обслужващите витрината отворил капака й и изхвърлил гордият сладолед в кофата за боклук. Неговият срок за годност бил свършил и той започнал да се разваля и разтича.
Така гордият сладолед не могъл да живее дълго и щастливо, защото гордостта му пречела за това. А малките сладоледи били препълнени с щастие. Те радвали безброй деца, които постоянно искали да си близнат от тях.

Всъщност, защо хиляди поколения водени като кукли, непрестанно се женят, орат земята и търсят пари? Къде са богатствата на Ксеркс и красотата на Нефертити? В най-добрия случай изкопаното злато на древния свят е в музеите, а мумията на египетската красавица, във вид на жалка обинтована кукла, лежи в стъклена витрина, за да я виждат желаещите от време на време.
Но ние имаме в ръцете си покана за Божия пир. Този празник не е изпълнен с изобилие от храна и вино, а с радост. Нали душата се подхранва с радост.
Ако чуеш Божия призив в сърцето си, можеш да приемеш Неговата благодат. Тя е навсякъде, където има честен труд и лоялност към хората там, където греха губи силата си.
Най-добрия начин да развалиш настроението си е да почнеш да мислиш за себе си. Най-добрия начин да съсипеш живота си е да живееш за себе си. А най-добрия начин да излезеш от тъмнината в този свят е да предадеш своите проблеми на небето.
Божият дом – това е целия свят. В него ежедневно се извършва литургия. Пасхата не е само през април или май. Тя е винаги във вечността. Само на небето ние ще бъдем лице в лице с Бога, а сега чувстваме само неговата силна и грижовна длан на рамото си.
Нека да не се мамим със заблуждения, външно благочестие и лъжливо мислене, че можем да преговаряме с Бога, като с бизнес партньор. Не е достатъчно само да ходим на църква, да четем, да говорим с хората, нужно е  близко общение с Бога, което да ни промени.
Човек следващ Бога не се нуждае от земните богатства. Той е щастлив да видя, че всичко, на което пада погледът му е изпълнено с тази благодат в изобилие. Всичко това е така, защото в работа, у дома, в сън и будно състояние на първо място поставя Бога. И всичко това земно щастие, небесни дарове и вечен живот ни е даден просто така, даром от любовта. Така че защо да не го вземем?

Синът на един беден обущар, дванадесетгодишният Яша, играел с децата на улицата и счупил с топка стъклената витрина на магазина. Децата веднага се разбягали. Яша също искал да избяга, но си помислил: „Не е ли по-добре да отида в магазина и да призная вината си?“
Той така и направил. Отишъл при собственикът на магазина и му казал, че без да иска е разбил витрината. Помолил го да му даде такава работа, с която може да изплати счупеното.
Собственикът харесал момчето. Той се съгласил да му даде работа и без това се нуждаел от помощник в магазина. Когато Яша изработил нужната сума за счупеното стъкло, собственикът на магазина му предложил да остане на работа при него срещу заплащане. Яша веднага се съгласил, тъй като родителите му били много бедни, а той трябвало някъде да изкара за прехраната си. Така момчето било възнаградено за своята честност и признание за вината си.
Бог богато възнаграждава всеки искрено покаял се с вечен живот, а също с подкрепа и помощ, докато е на тази земя.
Когато човек сбърка съвестта го гризе, ако не я подтисне сърцето му се съкрушава, той признава вината си и поправя последствията от грешката. Нека да не чакаме да ни изобличат, че сме сбъркали, а да признаем вината си и да възстановим щетите на засегнатия.

Дани ме теглеше от витрина на витрина. Следвах я макар и малко неохотно. В края на краищата, бях излязла да се поразходя малко. Тя искаше да си купи хубав, но евтин колан. Сряхме пред магазина за кожени изделия и тя реши:
– Тук е! – каза въодушевено Дани.
Пред витрината беше спрял още някой. Млад мъж, който също разглеждаше кожените изделия подредени на витрината. Погледнах го веднъж, но той не беше от мъжете, които можеш да погледнеш само веднъж. Притежаваше красота, която се набиваше на очи. Тъмния загар на кожата само подсилваше хубавите му черти.
– Видя ли го? – попитах Дани, която не разбра точно за какво ѝ говоря.
– Кого? – неразбиращо ме погледна тя.
– Кафявия, – отговорих едва – едва.
– Предпочитам черния, – възрази Дани.
Вероятно тя бе решила, че ѝ говоря за колани.
– Ах, този ли! – ахна тя, когато най-сетне разбра за какво ѝ говоря.
В очите ѝ припламнаха огънчета.
– Да, необичайно очарователен тип е, – призна тя.
– Вероятно той е резултата от малка забежка на Казанова тук преди шест или седем поколения.
– Грешите, – каза един много приятен глас близо до мен. – Предците ми са правили забежки някъде на север. Те до един са били ковачи.
– О, Боже! – изпъшка Дани.
Тя веднага млъкна, но и двете се изчервихме като домат.
– Тук се случват понякога земетресения, – бързо смотолевих. – Защо не се случи едно тъкмо сега, когато ни е толкова необходимо!
Младежът ме погледна в очите и се усмихна:
– Смятам, че току що преживяхме едно.

Какъв страхотен удар! Сякаш огромна скала се бе стоварила с грохот върху празното  място.
— Нещо се случи! — развълнувано извика един хлапак и изтичва нататък, за да види по-добре.
В търговския център се бе събрала тълпа. Една кола се бе изплъзнала и сега стоеше на тротоара. Витрина от дебело стъкло бе разбита.
Момчето ми лежеше на земята. Крещеше от болка и страх, разперило ръце и крака в неестествена поза, а от раните и по лицето му струеше кръв. Тя се стичаше през ръкава на ризата му. Изведнъж ме видя и протегна към мене ръка. Беше обзето от паника. Аз също.
— Татко!
Момчето ми умираше. Невероятен ужас. На лицето му се четеше изумление. Не можех да издържа това. И то не можеше. Притисна се към мене. Молеше ме с поглед да му помогна. Писъците му бяха пронизителни. Не можех да гледам спокойно такава агония, такъв страх. Трябваше да направя нещо. Притисках лицето му още по-силно към гърдите си. Прегръщах го с двете си ръце. Стисках го здраво.
Някаква пелена ме обгърна…Когато дойдох на себе си седях в болницата.
— Смъртта — каза лекарят — е настъпила вследствие на асфиксия. Момчето е било задушено. Има повърхностни разкъсвания по главата и лицето, ожулване на бедрото и дълбока рана на ръката. Нищо повече. Дори далакът му не е бил засегнат.
Това ме изтръгна от унеса. Нещо влажно изпълни очите ми. Не се задържа там, а бавно тръгна по бузите ми и започна да се стича като внезапно избликнал извор…
– Каква нелепост, – едва отрониха напуканите ми устни, – Тони-ииии, – изтръгна се мощен вик от гърдите ми….