В парка дотича Таня, четиригодишно момиченцв с палави плитки на главата. С нея се запознахме преди два дена, Личицето й бе грейноло, а устата й не спираха да говорят.
Спря до мен, хитро ме погледна и каза някак тържествено:
– Вчера ми купиха красива рокля. Познай в какъв цвят е!
Започнах да изброявам всички възможни цветове, но малката палавница постояно поклащаше глава, давайки ми да разбера, че не съм уцелила правилния цвят.
– Е, подскажи ми поне първата буква, – примолих се отчаяно.
Малката хитруша ме погледна загадъчно, ококори очи и тържествено каза:
– Започва с буквата „ф“, – наслаждавайки се на моето недоумение.
– Фиолетов, – нерешително попитах.
– Не, -в това отрицание съ съдържаше тържество и победен вик.
Въздъхнах печално, наведох глава и казах:
– Предавам се! Какъв цвят има новата ти рокля?
– Фкутийков, – радостно извика Таня.
Навярно роклята и бе от някакъв кариран плат, но аз така и не успях да отгатна цвета.

Независимо, че моя съсед беше по-възрастен, ние бяхме приятели. Той беше майстор, дограмата си направи съвсем сам. Ако трябваше нещо да се изпили или да се пробие отвор, аз отивах при него. А ако нещо трябваше да се поправи в електрическата част той идваше при мен.
След банята в събота често сядахме и си приказвахме. Освен мен в цялото село идваха ту за помощ, ту за инструмент.
Веднъж отидох при него. А той замислен…и от време на време поглажда плешивото си теме.
Накрая каза:
– Знаеш ли, съвсем започнах да остарявам. Изглежда склероза ме е налегнала. Преди една седмица, някой взе брадвата на заем и обеща на следващия ден да я върне, но кой беше не помня. А брадвата я няма! Ако не ми я върне в скоро време, аз отивам на кино.
– Не се тревожи, – опитах се да го успокоя, – разпитай, ще я върнат.
– Ти какво, – замаха с ръце той, – нима не познаваш нашите хора? Ако призная, че съм забравил на кого съм дал брадвата, направо я отпиши. Ако беше някой друг инструмент, можех да взема от някой друг, но брадвата е нужна на всеки. Опитвах се да си спомня, прехвърлях минали събития в главата си, но не се сетих. Голям склеротик съм станал. Убий ме не помня! Не, да ходя и да питам, това ще влоши нещата. Тук трябва да се приложи друга стратегия психологическа. Ти за брадвата на никого не казвай, аз до довечера ще измисля нещо.
Дойде вечерта. Топла и спокойна лятна вечер. Всичко е толкова тихо, че се чува как котките мяукат и патките крякат от близката ферма. Изведнъж тишината се наруши от силния вик на съседа:
– Ей,,….ах ти! Ще даваш ли брадвата или не? Две седмици минаха, а за ден я взе! Аз всичко помня! Утре да я донесеш!
На сутринта му се извинили и му върнали брадвата.
Ето на това се казва психологическа стратегия!

Много случки от онези ранни години са се запечатали в паметта ми, ярко и отчетливо, придавайки на този живот далеч по-дълбок смисъл.
Един ден намокрих престилката си и я прострях да съхне пред огъня, който едва мъждукаше.
Тя съхнеше по-бавно, отколкото ми се искаше, затова се приближих и я хвърлих наблизо до горещите въглени.
Огънят лумна изведнъж, пламъците ме заобиколиха и само след миг всичките ми дрехи горяха. Издадох някакъв страшен вик, който доведе майка на помощ.
Тя метна едно одеяло отгоре ми и едва не ме задуши, но изгаси огъня. Като изключим косата и дланите, почти нямах обгаряния.

Тя открадна пари от мъжа си. Сейфът беше пуст. Мира с празен поглед и нож в ръката се наклони към мъжа си. В другата си ръка държеше пачка банкноти. Една секунда още и ….
Петър се събуди и будилника извъня…
Болезнен вик се изтръгна от гърдиъе му, а лицето му се покри с червени петна.
Изглежда му се е присънило. Петър изрита завивката и бързо стъпи на краката си. Изтри студената пот от челото си и реши да провери съдържанието на сейфа.
С два скока се добра до другия край на стаята. Отвори със замах вратата на сейфа…. Убедил се, че парите са на място си, доволен се отправи към кухнята.
Там светеше. Мира отново е забравила да я изключи. Петър много се ядосваше, когато съпругата му забравяше да изгаси лампата, да затвори крана докрай или да остави включен компютъра за цяла нощ.
Той беше уверен, че ако не бе неговата пестеливост, те отдавна щяха да се разорят, плащайки огромни сметки.
Е, нищо вечерта отново ще и тълче сол на главата, как правилно да се отнася към живота.

Толкова рано, а тя тръгна към болницата с болки. Гледаха се с мъжа си и не знаеха какво да мислят.
– Нали детето трябваше да се роди след три месеца. Какво става. – тревожно повтаряше  жената.
Приеха е. Упоиха я. Мъжът крачеше нервно в коридора. Времето се точеше бавно. Сякаш измина цяла вечност.
Болката бе голяма. Детето се бе родило мъртво. Мъжът наведе глава и затвори мъката си дълбоко в сърцето. Когато съобщиха на жената, която току що се бе събудила след упойката, тя само прехапа устни и две едри сълзи замъглиха очите й.
Тъга и мъка беше обхванала двамата, които не успяха да станат родители. Но те събраха сили и решиха да се сбогуват с малката.
Служителят изнесе малко дървено сандъче оформено, като ковчег. Жената трепна, а сълзите само това и чакаха. Започнаха да се изливат в неспирен поток.
– Сърцето ми ще се пръсне, – с бола каза жената.
Пое дълбоко дъх и бавно повдигна капака. Тя видя първо една малка ръчичка, а след това и лицето на детето. Не можеше да задържи повече мъката си и се разрида силно.
Изведнъж се чу слаб детски вик. Жената се ослуша. Разбирайки, че звукът идва от ковчега, тя отскочи уплашено. Тогава мъжът пристъпи решително към детето и видя как то бавно отваря очи. Той извика:
– Тя е жива!
Сълзи, прегръдки, усмивки…
Родителите на оцелялото по чудо момиченце решиха да я кръстят Луз Малагрос, което на испански се превежда като „чудна светлина“. Да това беше радостен лъч в техния живот.