Детският лагер се намираше на едно обширно място в гората, където бяха поставени десетина бунгала. В него бяха настанени деца на възраст от шест до осем години.

Заниманията се провеждаха в гората, където децата се запознаваха, с горските плодове, билките, растенията и диворастящите гъби.

Сред децата бе и Надя, нежно русокосо момиче. То бе осиновено, но не страдаше много от това. Сегашните ѝ родители много я обичаха, а това се бе отразило и на момичето.

То бе винаги усмихнато, отзивчиво, готово да помогне на всеки.

Една вечер край лагерния огън децата разказваха за себе си. Тогава Надя каза:

– Аз се казвам Надя Иванова. Моите родители са ме осиновили, когато съм била още бебе. Те са много добри хора ….

Колкото и странно да е децата понякога са много жестоки към тези, които са по-различни от тях.

Реакцията на момчетата и момичетата край огъня не закъсня.

– Копеле!

– Изоставили я … ха ха ха, – сочеше я с пръст едно пълно момче и се заливаше от смях.

– Кой знае какви са били истинските ѝ родители! – подхвърли тъмнокосо момиче.

– Навярно наркомани, алкохолици или малолетни. Иначе за какво ще  зарязват така?

– А може да е от многото деца в някое семейство, в което жената всяка година ражда и няма с какво да ги хранят……

Сипеха се реплики, от които капеше жлъч и омраза.

Все едно всяко от децата казваше:

„Твоето място не е между нас. Ти си била изхвърлена, като ненужна вещ. Какво от това, че други са се смилили над теб и са те отгледали?“

Преди една от ръководителките в лагера да се намеси, се случи нещо много интересно и поучително.

Малката Надя свъси вежди, огледа обиждащите я деца и каза достатъчно силно и ясно:

– Моите родители са ме избрали, а вашите навярно страдат, че им са се паднали такива коравосърдечни и груби деца като вас.

Всички около огъня се смълчаха.

До края на лагера никой повече не посмя да каже лоша дума на Надя, нито по някакъв начин да я обиди или нагруби.

Училищният звънец огласи сградата на училището. Децата бързо заеха местата си, а учителите с дневници под ръка закрачиха към класните стаи.

Николина Стоянова видя разплакано момиченце в коридора, което с развълнуван глас ѝ сподели:

– Откраднаха ми джобното ножче.

– Мило дете, не бива да бързаме да обвиняваме някой в кражба, – каза Стоянова, като погали момичето по главата.

– Но какво да правя? – изплашено попита детето.

– Ще ти разкажа една история, – каза учителката, – може тя да ти помогне.

Момичето впери очи в нея, а тя започна своя разказ:

– Преди няколко години от един богат джентълмен откраднали много скъпа вещ, която била спомен от негов починал приятел.

– Този човек отишъл ли е в полицията, да разкаже за кражбата? – нетърпеливо се обади момичето.

– Не! – засмя се Стоянова. – Той просто застанал на колене и започнал да се моли: „Господи, нека съвестта на крадецът не му дава мира дотогава, докато той не донесе откраднатата вещ“.

– Донесъл ли я е? – попита нетърпеливо момиченцето.

Стоянова без да обръща внимание на прекъсването от страна на детето, продължи разказа си:

– На същия ден вечерта, някой почукал на вратата на богатия човек. Когато я отворил, пред него стоял мъж, който бил скромно облечен. Той със сълзи на очи казал: „Моля да ми простите, господине! Аз откраднах от вас скъпа вещ. Но не можех да намеря покой, докато не взех твърдо решение да дойда и да ви я донеса“.

Момиченцето гледаше с ококорени очи учителката.

– Направи и ти така, – посъветва детето Стоянова, – вероятно ще получиш обратно ножчето си.

Момичето само поклати глава и си тръгна вече успокоено.

На другия ден същото дете срещна Стоянова и със сияещо лице радостно каза:

– Послушах съвета ви. Разказах на Господа за болката си, а тази сутрин ножчето ми беше на мястото си.

Фоайе на малък хотел в Египет. Станислава току що бе пристигнала, когато я пресрещна красива жена, с подути от плач очи и разрошени коси.

– Моля ви, помогнете ми! – каза жената.

– Какво се е случило с вас? – попита Станислава.

– Казвам се Станка, – представи се жената. – Едно време бях танцьорка. Преди три години дойдох тук с ансамбъла от нашия град за представленията в Кайро.

– Но защо не сте се върнали в нашата страна? – попита Станислава.

Станка горчиво се усмихна и каза:

– Тук срещнах един красив арабин. Той идваше на всичките изяви на ансамбъл.

Жената въздъхна дълбоко и продължи:

– Той ми говореше такива красиви думи, обсипваше ме с цветя. Кълнеше се във вечна любов. На мен това много ми хареса и аз се омъжих за него.

Станислава я погледна изумена:

– Какво по-хубаво от това, да се ожениш за човек, който толкова много те обича?

– Арабската действителност се оказа много по-различна от тази, която си представях, – каза с болка Станка. – За мъжа си се превърнах във вещ. Той ме биеше, когато искаше и ме гонеше на улицата. Оплаквах се на съседите, а те ме срещаха с думите: „Какво искаш от него? Той ти е мъж и е твой господар. Ще те наказва, когато не се подчиняваш. Какви са тези капризи? Така е писано в Корана. Така ни учи и пророка да постъпваме по този начин. Да бъде благословено името му“.

– С какво мога да ви помогна? – попита Станислава.

– Ами ……, – запъна се Станка. – Да поговорите с мъжа ми. И да му обясните, че в нашата страна жените имат права.

– Да поговоря с мъж ви? Станке, какво си мислехте, когато се женехте за египетски мюсюлманин? Какво трябва да направя? Да изменя законите им? Вие ме молите, но ето какво бих ви посъветвала. Или се разведете и се приберете в страната си, или приемете правилата на страната, в която живеете.

Станка, не бе удовлетворена от отговора. За това набързо се сбогува със сънародничката си.

Минчо и Тодор бяха двама братя. И както всички съвременни деца  те обичаха да прекарват свободното си време пред компютъра.

Майка им Станка какво ли не опита, за да ги накара да излязат навън и да поиграят с другите деца, но нищо не се получи. Пък и къде щяха да намерят други деца? Всички малчовци като тях, обикновенно сядаха пред компютрите си при всеки възможен случай и започваха ….

– Трябва да огранича достъпа им до компютъра, – реши един ден майката.

И тя го скри от тях. Засмя се и доволна от идеята си, успокоена отиде на работа.

Когато се прибра, завари синовете си пак пред компютъра. Сякаш той си е бил на масата през цялото време и тя не го е местила, нито го крила някъде.

– Как ли са го открили? – ядоса се тя не на шега. – Трябва на по-добро място да го скрия.

Но колкото и да го криеше „по-добре“, тя всеки ден ги заварваше пред компютъра.

– Тук нещо не е наред, – каза си Станка. – Трябва да разбера трикът им.

Но дълго време това не ѝ се отдаваше.

Един ден Станка случайно засече появата на съседския котарак в дома им. Тя забеляза на къде се насочи животното….. Тогава нещата напълно ѝ се изясниха.

А ето каква била тактиката на двете момчета.

Те капвал върху корпуса на компютъра малко валериан.

И щом майка им напуснеше къщата, след като се бе постарала много добре да скрие любимата им вещ, те донасяха от вън съседския котарак, който много бързо намираше компютъра.

Когато става дума за компютър, възможностите и изобретателността на децата да стигнат до него, няма граници.

Ние живеем в епоха на общото потребление. Промишлеността в гигантски мащаби произвежда продукция, рекламната индустрия генерира търсенето им.

Маркетолозите работят много грамотно, затова не можем да кажем покупката на дадена вещ продиктувана от необходимост ли е или човек е станал жертва на натрапчива реклама.

Всичкото това множество от товари се натрупва в домовете ни. И много леко се преминава границата, когато достатъчното количество вещи се превръща в излишък.

Когато необходимото количество играчки нарастват в лошо управляем бардак, децата започват да не се интересуват от тях, бързо охладняват, не умеят да играят и да фантазират.

Когато дрехите в гардероба не се използват максимално, придобиват се нови без много да се мисли, случва се така, че те не подхождат едни на други и трябват все нови и нови допълнения.

Обърнете внимание на интериора в рекламите и на страниците на лъскавите списания. Кое смятаме за приятно и уютно? Изобилие от фотографии в рамки, сувенири, дизайнерски интериорни неща…..

Всичко това изглежда много мило, но ако не бъде добре обмислено, заплашва да се превърне боклук.

Изобилието балансира на границата на презапасяването.