Имало един цар, който се смятал за бог и никой не смеел да му каже, че не е. Той имал умен и хитър везир, който един ден му казал:
– Щом си бог позволи ми да стана ангел при тебе.
И царят му позволил да стане негов ангел. Минало време. Царят казал на своя „ангел“:
– Нека да направим чудо.
Везирът отговорил:
– Ако ме послушате, ще ви помогна да направите забележително чудо.
Царят се вслушал в него.
Везирът заповядал да изнесат всичко от царския палат и да го напълнят с оборски тор, овчи и кравешки черва, след което заключил вратата.
Било лято. Минали десет дни. На единадесетия ден отишли да видят сътвореното чудо.
Отворили вратата и какво да видят?! Всичко било пълно с червеи, личинки и торни бръмбари. А вътре се усещало нетърпимо зловоние.
Царят се обърнал към везира:
– Какво е това чудо?
Везирът казал:
– За такъв бог, като теб и такъв ангел като мен, даже това е велико чудо, по-големи чудеса от това не можем да направим.

Съществува история за това, как султан наградил своя везир, като го направил равен на себе си, той възвеличил и рода му.

Дядо на везира, който бил градинар на султана, поискал да бъде изключен от рода на везира, тъй като не искал да се възползва от незаслужени привилегии и награди.

Веднъж султанът заедно с везира се разхождал в градината си. Изведнъж видял красива ябълка и помолил везира да му я откъсне. Но тъй като нямало стълба, везирът помолил да се качи на раменете на султана. Все още не могъл да я достигне и се покачил на главата на султана. И накрая откъснал ябълката.

Останал сам султанът размишлявал над случилото се: „Този човек пожела да стане равен с мен и даже посмя да се качи на главата ми“.

При такива мисли сърцето на султана се изпълнило с гняв. Тогава заповядал везирът и целият му род да бъде изпратен в изгнание. Старият градинар, чичото на везира, останал. Той предвидил падението на гордия род и навреме излязъл от него.

Падението винаги предшества гордостта, а смиреният го очаква слава.

Везирът се възгордял и за това паднал, а градинарят се смирил, за това и останал.

Гордостта е чувство за самоуважение, самочувствие, чувство за превъзходство, прекалено високо мнение за себе си, презрение към другите, арогантност и високомерие. Гордостта е подводен камък, в който често се разбиват тези, които дълго са се съпротивлявали на бурите от страсти и изкушения.

Смирението е осъзнаване на слабостта и недостатъците. То е съпроводено със съкрушено сърце и покаяние.

„Бог на горделивите се противи, но на смирените дава благодат“.