Група хора били около един гроб, където изпращали един от своите приятели. Когато ковчегът бил пуснат в гроба един от присъстващите казал:
– Скъпи приятелю, повече няма да те видим!
Скоро след това на същото гробище, много хора стояли около гроба на една вдовица. По-големият син на починалата погледнал към гроба и казал:
– Иди с мир, съпа майко, Ние ще се видим пак при Господа.
Тези думи направили силно впечатление на събралите се. Един от тях казал:
– О, де да можех и аз да бъда толкова спокоен и щастлив, като този младеж!
Между двата гроба имало голяма разлика. От единият зеела безнадежност и вечна раздяла, а от другия обратно, надежда да се видят скоро в Небесното царство.
Надеждата е единственото благо, на което не можем да се наситим. Тя е невидимото богатство предхождащо истинското, което получаваме в бъдеще.

Сара Уинчестър, вдовицата на сина на основателя на прочутата Уинчестър оръжейната компания притежавала 50% от компанията. Това и носило по $ 1000 на ден, около $ 22,000 днес.
Тя се смятала за прокълната. Страхувала се, че я гонят духовете на всички хора, убити от пушките Уинчестър и решила да  скрие следите си.
Сара купила къща в Калифорния с осем стаи. Тя си внушила, че докато продължава преустройството и строителството на дома, тя няма да умре.
Къщата започнала да расте. Тя се строяла по 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата в продължение на 38 години. Към къщата достроявали все нови и нови помещения.
Така в нея имало около 150 стаи, две бални зали, които никой никога не е използвал, 40 спални, 13 бани. Къщата е построена без генерален план, така че има врати, които се отварят към стени, стълбите, които никъде не водят и глухи прозорци.
През 1922 г. Сара умряла в съня си от сърдечен удар.

Това е историята на друг един житейски успех.
Героинята е българка, преселила се в Америка. Имала шанса да стане жертва на автомобилна катастрофа.
Понеже колата, която я бе блъснала, била шофирана от някакъв милионер, нещата се развили благоприятно за нея. Богаташът обещал щедро обезщетение и посетил пострадалата в болницата.
Раната не била съдбоносна, само счупване на крака, но жертвата била доста приятна на вид и милионерът зачестил с посещенията, додето всичко свършило с брак.
Впрочем не всичко. Щастливецът бил вече застаряващ мъж, а на известна възраст прекалените дози щастие са гибелни.
Така виновният се преселил в задгробния свят, а жертвата заживяла като богата вдовица.

Да се грижиш за тях, дори и за онези тъпите, гадните и изкуфелите, за немарливите майки със сополивите им отрочета, за нехранимайковците и за глупаците, и за онези идиоти, които се отнасят с теб като с някаква слугиня.
Ето на това му викам любов: да виждаш всичко това, да правиш всичко това и все пак да продължаваш. Това е да бдиш цяла нощ до някой беден старец на смъртно легло, облекчавайки колкото  смогнеш болка му, възпирайки ужаса му, грижейки се да си тръгнат леко по пътя… а после да го измиеш, да ги приготвиш за погребението и да помогнеш на разреваната вдовица да почисти, и да изпере след него.
Това не е задачка за слабонервни,…. И да продължиш да бдиш, и да следваш  ковчега преди погребението, а когато най-сетне се прибереш в къщи да не можеш да поседнеш, и пет минутки,
Ще дойде да тропа на вратата с гневни викове някой мъж, че жена му имала затруднения с първото си раждане, а акушерката не знаела какво да стори. А ти ще станеш, да си вземеш торбата и пак ще потеглиш на път…
Всички това, всеки го прави по свой си начин. но е хубаво ако го правиш по-добре от другите.
Това е основата и сърцевината на умението  да изразяваш любовта си.
Да помагаш на хората, когато животът е на ръба. Дори и на хора, които никак не харесваш. Със предметите то е лесно, но с хората е трудно.
Да се научиш, как да не правиш неща, е също толкова трудно, колкото и да се научиш, как да ги правиш. А може и по-трудно да е.
От това на хората им става малко по-добре, разбира се. Но като го правиш, това те насочва в правилната посока и не ти дава да се клатушкаш. Дава ти мярка за човечност, така че да не можеш да се присмееш или нагрубиш.

Едно малко дванадесет годишно момче било единственото дете на една бедна и болна вдовица. Тя ставала все по-зле и по-зле. Даже не могла вече да се вдига от кревата.
Момчето, преди да отиде на училище почиствало стаята, запалвало печката, донасяло вода, приготвяло храна, оправяло завивките на болната и бягало за училище.
Веднъж то се върнало по-късно от обичайното време. Момчето било разплакано. Когато  майката го попитала какво се е случило, детето отговорило:
– Наказаха ме, защото не успях да обясня какво е това милосърдие.
Горкото момче! То по-добре от всички е знаело какво е милосърдие, но само със сърцето си, защото то всеки ден го е практикувало, грижило се е за болната си майка.
Когато си лягате вечер спомняте ли си, че повече от половината население на света са гладни, бедни и нещастни?
Хората в този свят се нуждаят от храна, облекло, жилище, медицинска помощ, образование и най-вече от любов. Ние имаме морално задължение към нуждаещите се хора в света. Не ги търсете в Африка или някоя страна от третия свят, понякога те могат да се окажат до вас.