Стоил имаше „понякога приятели“ в гимназията. Такива се срещаха и в църквата. От време на време се събираше с тях извън училище, но в самото учебно заведение, това бе друго нещо.

А защо не и в училищната сграда?

Ако Нина го погледнеше сама, тя му казваше обикновено:

– Здравей!

Тогава всичко се преобръщаше в него и той се смущаваше. Жалкото, че това се случваше, когато никой друг не бе наоколо.

Осъзнавайки това, Стоил рядко се опитваше да спечели вниманието ѝ в рамките на училищните стени. Той разбираше, че има някаква граница за приятелството им, но само поради смущение и страх, че ще бъде отхвърлен, не смееше да я прекрачи и да ѝ каже нещо повече.

А колко хубаво би било смело да пристъпи към нея и двамата да си поговорят.

Всички ние вероятно преживяваме болката от разочароващи едностранни и тесни приятелства. Но има и друг вид приятелство, което се простира извън всякакви граници.

Това е приятелство със сродни души, които са се ангажирали да споделят житейския ни път. Това са хора, които са „единни по дух“ с теб и ти ги обичаш, „както себе си“. Те са лоялни спрямо теб.

Въпреки всички трудности остават приятели, защото „Приятел обича всякога и е роден, като брат за във време на нужда“.

Такова приятелство ни напомня любящата връзка на Бога с нас. Чрез истинските приятелства, нашето разбиране за Божията любов се задълбочава.

Мая израстна в планината. Тя обичаше това място. Просторът и зеленината я опияняваха. Тук се чувстваше най-добре като във свои води.

Всяка неделя при хубаво време заедно с родителите си братята и сестрите си Мая копнееше да тръгне на поход, но обикновено през този период тяхното семейство се изкачваше на билото на планината.

Там дърветата бяха големи, толкова много, че ако се хванеха за ръце не можеха да ги обхванат.

Един път Мая попита майка си:

– Мамо, защо дърветата са толкова големи. Виж по-надолу няма такива. Спрямо тези гиганти изглеждат хилави и слаби.

Майка ѝ се усмихна и отговори:

– Такива и трябва да бъдат. Тук на върха ветровете са много силни. Те не биха издържали на бурите, биха се пречупили и паднали, ако не са достатъчно силни и издържливи. Те са калени в битките да устояват на натиск и напрежение.

Така се случва и с нас. Бог засажда в нас вяра още докато сме млади дръвчета. След това израстваме и се превръщаме в „дървета на правда“, като преминаваме през трудности и несгоди. Това ни калява и ни прави силни.

Бог ни подкрепя и крепко държи, особено в най-тежките ни моменти.

Той тържествува, когато Го славим, независимо от бурите виещи в нас или ветровете, които гледат да ни съборят отвън.

Когато в семейството се появи друго дете, по-голямото волю неволю започва да израства по-бързо. И защо се случва така? Защото на по-големият възлагат отговорността за по-малкия.

Филипините е бедна държава. Обикновено и двамата родители работят от десет до дванадесет часа на ден.

Тези, които имат възможност оставят малките си деца на възрастните си родители. А тези, които нямат какво правят? Поверяват по-малките на по-големите. Затова батковците и каките често отсъствуват от училище.

А когато си жаден за знание?

Малкия Джъстин бе само на седем години и се радваше, че ще ходи на училище. На него му бе поверен по- малкият му брат. Но Джъстин не се отказа от желанието си да ходи на училище. Взе братчето си и с него влезе в класната стая.

Учителката го попита:

– Защо носиш малкото си братче с теб?

– Родителите ми и баба работят до късно във фермата, а аз трябваше да остана с него в къщи, но не искам да пропускам уроците в училище, – отговори Джъстин като погледна с надежда учителката.

Младата жена се усмихна и му позволи да остане с брат си.

Така Джъстин прекара целия урок, като с лявата ръка държеше брат, а с дясната ръка пишеше в тетрадка си.

Сега в училище никой не се изненадва, когато вижда Джъстин с брат му.

Наистина, това момче е истински герой. Човек не може да не се възхити на решителността на малкия Джъстин, който бе успял да съчетае отговорностите на по-голям брат и ученик в училище.

Малко на тази възраст могат да вземат толкова сериозни и отговорни решения.

Крум сумтеше и нервно размахваше ръце:

– Не храни троловете!

– Тролове? – с недоумение го погледна по-малкият му брат Борис.

– Троловете са проблем в съвременния цифров свят на онлайн потребителите, – уточни Крум.

– И какво точно правят? – попита Борис.

– Постоянно умишлено изпащат обидни коментари в новините и социалните дискусионни медии, – поясни Крум.

– Не може ли просто да не се обръща внимание на такива коментари? – не скри учудването си Борис.

– Те непрекъснато се врат и разстройват разговорите, – ожесточено размаха ръце Крум.

– Нищо ново, – усмихна се Борис, – просто се срещаш хора, които не се интересуват искрено от продуктивен разговор.

– „Не хранете троловете“ е модерният еквивалент на Притчи 26: 4, „Не отговаряй на безумния според безумието му, да не би да станеш и ти подобен нему“. Това е едно предупреждение, че в спора с арогантен и несговорчив човек, рискуваш да паднеш до неговото ниво, – дебело подчерта Крум.

– И все пак…., дори и най-упорития индивид също е безценен образ на Бога, – Борис се опита да смекчи малко нещата.

– Ако отхвърлим другите, има опасност да станем високомерни и невъзприемчиви към Божията благодат, – съгласи се Крум.

– Тъй като сме молитвено зависими от Бога, можем да покажем на другите любов в каква да е ситуация.  Понякога трябва да говорим, а друг път да мълчим, – допълни Борис.

– Можем да намерим мир със всеки, – вече по-спокойно започна да разсъждава Крум, – като знаем, че същият Бог, който ни привлече близо до Себе Си, докато все още бяхме закоравени срещу Него, действа мощно в сърцето на всеки човек.

Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.