Сашо бе отгледан в християнско семейство. Баща му и двамата му братя загинаха в самолетна катастрофа.

От тогава Сашо бе спохождан от съмнения относно християнството.

Малко преди да навърши двадесет години той бе загубил вярата си.

Сашо стана известен комик и блудник. Затъна в разврат и се отдаде на алкохола.

Една студена зимна сутрин той се прибираше в къщи.

Един непознат мъж му даде Нов Завет джобен формат.

Сашо разгърна страниците му.

В една от забележките пишеше:“ Който се бори със безпокойството трябва да прочете Матей 6:27-34 от Проповедта на планината на Исус“.

Той веднага отгърна там и прочете:

„27 И кой от вас може с грижене да прибави един лакът на ръста си?
28 И за облекло, защо се безпокоите? Разгледайте полските кремове как растат; не се трудят, нито предат;
29 но казвам ви, че нито Соломон с всичката си слава не се е обличал като един от тях.
30 Но ако Бог така облича полската трева, която днес я има, а утре я хвърлят в пещ, не ще ли много повече да облича вас маловерци?
31 И тъй не се безпокойте, и не думайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием? или: Какво ще облечем?
32 (Защото всичко това търсят езичниците), понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това.
33 Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.
34 Затова, не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Доста е на деня злото, което му се намери“.

Тези думи разпалиха огън в сърцето му.

Той стоеше на улицата в студа и четеше Проповед на планината.

От този момент животът му корено се промени.

Такава е силата на Писанието. Библията е жива. Тя не прилича на никоя друга книга.

Божието Слово е по-остро от всеки меч с две остриета. То „прониква до разделянето на душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето“.

Писанието притежава мощна сила. То променя и води до духовна зрялост.

Нека го отворим и да го четем на глас, като молим Бог да запали сърцата ни.

Той обещава, че думите, които е изрекъл, „няма да се върнат при [Него] празни, но ще изпълнят това, което [Той желае] и ще постигнат целта, за която [Той] го е изпратил”.

Застудя и хората започнаха да се прибират по домовете си, но и в къщите си те продължаваха да умуват и спорят по различни въпроси.

Така бе с Данчо и Никола, двама братя, които бяха неотклонно заедно.

Те неохотно се прибраха, защото нощта започваше да настъпва и да заема мястото на деня.

Подпрял се на касата на вратата Данчо попита:

– Какво според теб означава „да прегърнеш живота“?

– От къде го изкопа това? – засмя се Никола. – Май пак си се ровил из старите списания и книги на тавана.

– Виж, ако трябвам да прегръщам този живот, трябва ли да правя това и с хората, които ми създават пречки и ме ядосват?

– Те са строители на характера ти и не би трябвало да ги пренебрегваш, – Никола тупна по рамото брат си. – Не е приятно, че се месят в живота ти, но без тях никога няма да се доближиш до това, което Бог иска да изгради от теб.

– Е, вярно, – почеса се по тила Данчо, – като погледна на промените в мен и си направя съответните изводи, разбирам, че да стигна до това си състояние, причината е една, не всички са били много мили с мен.

– Ако Давид се бе борил с някой свой съученик, а не с Голиат, а Данаил бе в клетка с хамстери, а не лъвове, щяхме ли да чуем за това?

– Ясно, – плесна с ръце Данчо, – колкото е по-голямо предизвикателството, толкова повече Бог може да направи чрез него.

– Трудните ситуации и нетърпимите хора действат в живота ни така, че да бъдем изпитани и да носим слава на Господа, – добави Никола.

– И какво излиза? – усмихна се тъжно Данчо. – Мярката за човека е не в какъв комфорт и удобство се намира, а с какви предизвикателства и противоречия се е сблъскал?!

Е, поне и двамата бяха съгласни в едно, без трудности в живота, не може да се изгради силен характер.

Станчо, Тодор и Самуил бяха трима братя. Обикновено след училище се събираха заедно и така тръгваха за дома си.

Днес денят и за тримата бе много тежък. Дали защото бяха отвикнали от учебните занятия или това, че бе облачно?

Доскоро бяха във ваканция и то най-голямата от всичките – лятната. Навярно имаше носталгия и по игрите по цял ден.

Вървяха, по-скоро можеше да се каже, че влачеха краката си, а чантите им се струваха неимоверно тежки.

Изведнъж Тодор се оживи.

– Ей, какво сме увесели носове? – попита той и се усмихна лъчезарно. – У дома ни чака Весето.

Момчетата се оживиха, спомняйки си за малката им сестричка, която вече смело щапуркаше. Тя бе на година и половина, но усетила, че може да се движи, не спираше нито за миг, когато бе будна.

Тримата бяха много привързани към нея, защото момиченцето бе сърдечно и изразяваше любовта си към тях спонтанно.

Когато наближиха дома си братята забелязаха малката си сестричка, която тичаше към тях с разперени ръце.

– Ето я…

– Веси ….

– Идваме ….

Момчетата крещяха възторжено.

Нищо не можеше да спре малкото момиченце, щом усетеше, че братята ѝ се прибират.

Весето макар и малко неловко, но възможно най-бързо тичаше, за да ги посрещне.

Момчетата засияха. И те се затичаха към нея, за да скъсят разстоянието до малката си сестричка.

Достигайки до нея братята я прегръщаха, а тя с двете си малки ръце се опитваше да ги обгърне и тримата.

Това не бе специален ден за Весето. Откакто бяха тръгнали на училище, тя всеки ден ги срещаше така.

Хубаво е да се прибереш след училище у дома, особено ако си очакван с нетърпение и любов.

Космонавтите се готвеха за поредния полет. Нови недостигнати планети и звезди ги зовяха.

Подготовката им се провеждаше на една от пустините на земята.

Там веднъж срещнаха старец с малко момче да пасе стадото си.

Опитаха се да заговорят възрастния мъж, но той не знаеше езикът им. Изглежда бе от местните племена и навярно не бе напускал това място.

За разлика от него малкото момче, което се оказа негов внук, можа да разговаря с тях.

– Какво ще правят тези хора със странни костюми? – дядото попита внука си.

– Обясниха ми, че тренирали за полет до Луната и други планети – и момчето посочи нагоре към небето.

– А мога ли да изпратя съобщение на тези, при които отивате? – попита старецът, а внукът му им преведе.

Космонавтите се засмяха и бързо се съгласиха.

Дадоха на възрастния човек микрофон и чрез малкото момче му обясниха:

– Това е микрофон. На него можеш да кажеш посланието си, а той ще го запомни. И когато стигнем на Луната или друга планета, ще предадем съобщението ти на тамошните хора.

Старецът застана сериозно, взе микрофона и каза някакви неразбираеми думи на своя си език. Внукът му отказа да преведе казаното.

Когато срещаха други хора в пустинята, космонавтите им пускаха записа и искаха да им го преведат, но никой не се съгласяваше да каже какво съдържа посланието. Повечето се усмихваха и отминаваха.

Накрая записаните думи на стареца бяха изпратени на известен професор по лингвистика. Той изслуша съобщението и се разсмя.

– Какво казва този старец? – попита един от космонавтите, който бе донесъл записа.

Професорът започна да обяснява:

– Това е един много стар език, който се говори от малка група хора. Когато измрат, този език ще изчезне.

– Какво се казва в посланието ? – нетърпеливо попита пратеникът.

– Братя, добре наблюдавайте тези хора, когато дойдат при вас. Те са дошли да отнемат земята ви.

Дъждовете не спряха. Сякаш небето изливаше мъката си, като гледа неуредиците, безпорядъка и хаоса на земята. Сашо и Боньо се бяха приютили в една близка бирария и напрегнато дискутираха:

– Ние всички ставаме духовни безделници, защото не искаме да се включим в борбата за придобиване на нови души за Небесното царство, – тупна леко с ръка по масата Сашо.

– Да, нашата единствена цел е всичко да бъде спокойно, – съгласи се Боньо.

– Но ние трябва да се поощряваме един друг и да се държим заедно.
А и за двете неща се изисква инициатива, – тъжно констатира Сашо.

– Трябва да имаме инициатива относно това, какво желае Христос, а не това, което на нас ни се иска, – тъжно добави Боньо.

– Нашата духовност преминава през изпитания, за да се установи стабилността ѝ, а това става като се сблъскваме с несправедливости, подлости, неблагодарности и суети, – поклати глава Сашо.

– И всичко това става поради нашето духовно безделничене, – възкликна Боньо.

– Ние използваме Бог като средство за намиране на мир и покой. На нас не ни е нужен Исус Христос, на нас ни е необходимо Той да ни даде нещо, – сбърчи нос Сашо, – а това е първата крачка в неправилната посока.

– Всичко, което искаме е следствие, а ние се опитваме от него да направим причина – наблегна Боньо.

– Не е много приятно, ако някой който е пълен с духовна сила, да те „възбужда“, бутайки те в страни, – една полуусмивка грейна на лицето на Сашо.

– Ако някой е силен, не означава, че е такъв духовно. Плътската активност отлично се маскира като духовна, – каза Боньо.

– Опасността от духовна мързел се крие в това, че ние не искаме някой да ни съживи, да ни запали, а искаме да слушаме само за духовно уединение, – недоволно започна да ръкомаха Сашо.

– Христос никога не е подкрепял идеята за духовна почивка, – подчерта Боньо, – Нали самият Той каза: „Идете идете кажете на братята Ми….“

Дъждът за малко бе престанал и двамата мъже решиха да се приберат, докато не е завалял пак.