Ели нарани безимения си пръст. Минаха няколко месеца в болка, докато нараненият прът си възвърна пълните си функции.

Тя редовно изпълняваше предписаните ѝ упражнения, но забеляза нещо учудващо със съседния си пръст.

Ели сподели с лекаря си:

– Когато правя упражнения за безимения пръст, съседният пулсира.

– Това е болка от съчувствие, – каза лекарят. – Разклонението между нервите на безименния и кутрето причинява зависимост един от друг. Ако единият пръст го боли, другият му „съчувства“.

Когато протягаше ръка, за да поздрави някого или вземаше лъжицата, за да приготвим храна за гостите, Ели забелязваше напрежението, както в безимения си пръст, така и в кутрето.

Различните части на физическото ни тяло работят заедно. Една от тях има ли болка, другите я усещат, но те се укрепват взаимно до оздравяването.

Бог ни разкрива нуждата от връзка помежду ни в Неговото духовно тяло – църквата чрез съчувствие и болка.

Нека бъдем отворени за страданията и болките на братята и сестрите, и взаимно да се укрепяваме.

Елена бе на осемнадесет години, когато баща ѝ почина от рак. По-малкият ѝ брат Илия бе на дванадесет. Той се затвори в себе си и не искаше да разговаря с никого за чувствата си. Отказваше да говори и за баща си.

По това време Елена учеше в университет, който бе на стотици километри далеч от дома ѝ.

Тя често се обаждаше на брат си и го питаше:

– Как си? Успяваш ли да се справиш с нещата, когато ме няма?

Но Илия искаше да говорят само за комикси.

Елена разбра:

– Ако искам да имам връзка с брат си, трябва да се потопя в неговия свят.

И тя започна да чете комикси. Трябваше да започне да харесва това, което той обичаше.

Така Елена разбра, как брат ѝ възприема света.

В последствие, двамата имаха обща тема – комиксите и затова по-дълго си говореха.

Единадесет години по късно Илия заяви пред Елена:

– Искам да предам живота си на Исус.

През всичките тези единадесет години Елена опознаваше брат си. Стремеше се да разбере какво го интересува. Грижеше се за него, а това бе инвестиция за добрите им взаимоотношения.

Когато отделим време да навлезем в света на някой друг, можем да говорим по-ефективно в реалния му живот.

Искаме да направим и кажем правилното нещо, но не вземаме предвид това кой слуша от другата страна.

Често се ядосваме на онези в живота си, които не са там, където искаме да бъдат и не виждат света по начина, по който го виждаме ние. Желаем те бързо и охотно да стъпят в нашия свят.

За да покажем кой всъщност е Исус и живота, който Той наистина предлага, трябва да влезем в техния свят, да научим техните думи и начини на изразяване.

Необходимо е да обичаме другите, както Бог ни е възлюбил.

Преди те да ни обичат, нека ние да ги обикнем.

Преди те да ни изберат, желателно е ние да ги изберем.

Преди да стъпят в нашия свят, стъпете в техния.

Бог иска от нас наистина да опознаем хората, за да могат те наистина да Го познаят.

Не е лесно, но ще промени живота им.

Това ще им помогне да разберат колко много са обичани.

Тони седеше сред приятели и сподели:

– Бил съм на една година, когато баща ми е починал. Когато майка ми се омъжи повторно, бях почти на шест.

– Какъв беше новият ти баща? – попита го Игнат.

Отговорът бе:

– Мечтаех за перфектен баща. Истинският човек, който стана мой баща, не можеше да се сравни с моя идеал.

– Всички имаме идеи за перфектния баща или поне за начините, по които нашите собствени бащи биха могли да бъдат по-добри, – отбеляза Огнян.

Самуил се усмихна:

– Има само един Отец, който е способен да обича съвършено. Когато изберем да следваме Исус, ние биваме осиновени в ново семейство, деца на нов Отец. Ставаме семейство от сестри и братя, лели и чичовци, приятели и бивши врагове. Ние сме общност от аутсайдери и сираци, наркомани и социални отпаднали, съзависими мъченици и самотни скептици, хамелеони, носещи се по течението, с други думи прекалено разрушени.

– Злото разкъсва, – сбърчи нос Захари. – Не ежедневните неща като удряне на пръст от крака или загуба на ключовете. По-скоро злото е разкъсването на нашия морален и духовен живот. Злото е силата, която работи срещу добротата на нашия Отец.

– За разлика от това, нашият Отец е този, който поправя разкъсванията, причинени от злото, – възкликна Недялко.

Бог копнее да бъде наш Отец.

Той се радва да бъде такъв за всеки от нас.

Дичо и Елена бяха на родителска среща на сина си.Той бе ученик в трети клас.

Учителката ги информира:

– Вашият син е много отговорен, отнася се с уважение към околните. Той е много мило дете. Служи за пример и подражание в класа.

Родителите на Кирил бяха изненадани. Те очакваха да чуят за безбройните простъпки на сина си, но …

– Кирил е много внимателен и грижовен към своите съученици, – продължаваше да говори учителката. – Играе добре с другите ученици по време на междучасието. Дори ми благодари след всеки час за урока.

– Какво? – извикаха в един глас родителите на Кирил. – Вие за нашия син ли говорите?

– Но какво има? – смаяна попита учителката.

– В къщи не можем да го накараме да изхвърли боклука, – поде Елена.

– А ако го накараме да събере чиниите от масата и да ги остави в мивката, нагрубява и се държи непочтително, – отбеляза Дичо.

– Казахте, че бил учтив? Може бъркате Кирил с някое друго дете, – каза Елена.

Учителката се изненада от отрицателните отзиви за любимия ѝ ученик.

Родителите объркани излязоха от училището.

Когато се прибраха в къщи, завариха Кирил да се бие с брат си. Цялата къща бе нагоре с краката.

Мартина и Захари се местеха в по-малко жилище, за това трябваше да се махнат някои от вещите си.

– Трябва да се разделя с антикварната си колекция, която събирах с брат си, когато бяхме деца, – тъжно въздъхна Захари. – Тогава с него ходихме на лов за съкровища. Той събираше интересни играчки, а аз картинки от кибритени кутийки.

– Тогава това е било приоритет за вас, – усмихна се Мартина, – но сега е време да се разделиш със тях.

– Ето слагам ги в този кашон, – каза Захари – и се сещам за думите на Христос, които ни казват, че нашите земни съкровища било пари, притежания или антикварни колекции, нямат никаква стойност на небето.

– Вместо това, Исус ни съветва да си събираме небесни съкровища, – отбеляза Мартина.

– А кои са нашите небесни съкровища? – попита предизвикателно Захари.

Мартина бързо отговори:

– Да прославям Бога и да Му се покорявам. Да подкрепям църквата чрез десятъци, таланти и време си. Да се моля за нуждите на другите и да ги насърчавам. Да споделям вярата си с околните, особено с тези, които не познават Господа …..

– Да, – съгласи се Захари, – те имат стойност не само тук, но и във вечния ни дом на небесата.