Тони бе глуха. Тази вечер тя реши да отиде до магазина.

Поради забраните, носеше маска. Трудно дишаше през нея, замъгляваха ѝ се очилата. Тези несгоди малко я притесняваха и внасяха допълнителен смут в душата ѝ .

Обикновено тя разчиташе какво ѝ говорят по движението на устните, но сега всички бяха с маски.

За избягване на този проблем, тя имаше специален кохлеарен имплант. Той не възвръщаше нормалния слух, а само го имитираше.

Но със него Тони имаше други затруднение. Рамките на маската ѝ триеха звука и тя чуваше непоносим шум.

За това Тони свали имплантанта и така отиде в магазина.

Влезе и пазарува. Вече отиваше към касата, когато някой я спря.

Тони предположи:

– Говорят ми.

След, което поясни, че не чува.

Младо момиче написа на лист хартия:

„В брой или с карта? Хванах те“.

Затова Тони бе отведена на регистъра. Там една жена сканира хранителните стоки, които си бе избрала. Каза ѝ нещо, а Тони със знаци обясни, че не чува.

– Няма значение, – махна с ръка жената.

Тони я помоли:

– Моля напишете ми, нищо не разбирам.

Жената отново ѝ махна с ръка.

– Давай, няма смисъл да се разправяме повече.

Тони плати и отиде до колата си. Очите ѝ се насълзиха.

Много пъти на Тони ѝ се бе случвало да се разочарова от общуването с другите, но не и по този начин. За нея особено това време бе много трудно.

Нека бъдем търпеливи към хората с увреден слух. Лесно е да се отхвърлят такива, но знаете ли колко болка предизвикваме в тях?

Вярвате или не, но чувството за хумор у Филип се роди от личната му болка. Чрез него той донасяше усмивки на живеещите в икономическа депресия и страх от върлуващата болест.

Филип загуби майка си преди да навърши три години. Баща му се отдаде на алкохола и това напълно отдалечи двамата един от друг.

Един ден Филип видя младо момче, което притичваше пред бързо движещите се коли. Трафика бе прекалено натоварен.

Тогава Филип успя да стигне до момчето, хвана го за ръка, дръпна го на безопасно място и му каза:

– Какво става с теб, хлапе? Не искаш ли да пораснеш и да имаш проблеми?

Хуморът на първо време не помогна:

– Ти, сериозно ли? Аз не искам да има проблеми, имам си предостатъчно.

Филип му се усмихна и момчето осъзна, че баткото се шегува.

На свой ред и то се засмя, като обеща:

– Ще преминавам на по-безопасно място и няма много да рискувам.

Това не бе единственият случай, в който Филип да се намеси, за да спаси човешки живот.

Ежедневието на Филип се бе превърнало в тревожен реализъм.

Нараняването от отхвърляне в детството дълго време го смущаваха.

Един ден Бог го срещна и животът на Филип се промени. Вярата премахна отчаянието му. Приятелите му се умножиха.

Кой би помислил, че човек претърпял болка, мъка и неразбиране ще стане източник на голяма радост за околните.

Към Павел се бяха отнесли несправедливо. Той знаеше, че в случая нямаше вина, но обидата го завладя.

Болката бе непоносима. В главата му се зараждаха мисли за отмъщение.

Изведнъж Павел тръсна глава и си каза:

– Колко глупаво постъпвам. Вместо да се обиждам, по-добре ще направя ако разбера, защо постъпиха так? Да бяха груби с мен, но ние сме толкова различни. Може хората да не са съгласни с мен, но това трябва ли да отрови живота ми?

Павел осъзнаваше, че ако се оскърби и позволи на горчивината да се разрасте в сърцето му, това ще доведе до много лоши последствие най-вече за него.

– Моето неразбиране спрямо хората, може да послужи за тяхното падение, – разсъждаваше Павел. – Нима това искам да постигна? Не. По-добре да се освободя от негодуванието и да ги обичам.

Изберете да не се отдавате бързо на гнева. Откажете се от нараняването. Простете за това, което са ви обидили.

Разберете, бихте имали по-голямо влияние ако обичате хората.

Даниела бе навела глава. Мрачните ѝ мисли се отразяваха на лицето ѝ.

Дора я погледна съчувствено и попита:

– Пак ли?

– Казват, че времето лекува, но не е така, – съвсем тихо каза Даниела. – Можеш да смачкаш болката и да я заровиш надълбоко, докато не заподозреш, че нещата се повтарят в бъдеще.

– Забелязала съм, че времето ми е помагало да забравя, но това не е същото, да те излекува.

– За мен е трудно да гледам болезнените частици от миналото и да ги обработвам в светлината на любовта и възстановяването, – отбеляза Даниела.

– Понякога времето може да лекува, но най-добрият лечител е Исус. Върху раните полага своята нежна любов и възстановява разбитите сърца.

– Сигурна ли си? – попита Даниела.

– Исус е надежден, – наблегна Дора. – На ръцете си Той носи белезите, които говорят за безкрайната Му любов, милосърдие и изкупителна сила.

Надигаха се тъмни облаци. Съвсем малко петно светлееше на небето.

Захари бе отчаян. Отново не го бяха приели в групата, където най-много му се искаше да бъде.

– ….. Какво искат? Да приличам на тях? А ако не мога? …

Борис минаваше наблизо и чу монолога на Захари. Той се усмихна и добави:

– Старай се да не гледаш на себе си през очите на другите. Това е опасно.

– Защо? Какво може да ми причини?

– Първо, – засмя се Борис, – трудно можеш напълно да разбереш какво мислят хората за теб.

– За мен това е важно, – бързо реагира Захари.

– Да вероятно, но мнението на другите се променя според духовното им, емоционално и физическо състояние. В старанието си да им харесаш правиш глупости, с които не си съгласен.

– О, – болката на Захари се усети в гласа му, – през кои очи да гледам тогава?

– Най-естествено е да гледаш през Божите очи. Те са върху теб за добро. Господ те обича безусловно. Отпусни се в присъствието Му и ще почувстваш мир в сърцето си.

– А как да отговоря на любовта му? – очите на Захари засияха.

– Като Му се покланяш с дух и истина, – посъветва го Борис.