Често всеки от нас е приспособявал нещо изгоряло, смачкано, негодно за употреба, като му е давал ново предназначение.
Идеите на група дизайнери от една фирма са неочаквани. Те гледат на изхвърлените вещи по нов начин. При тях всичко се преобръща с главата надолу, като се съединява дори несъединимото.
Материалите си дизайнерите взимат от пазарите за употребявани вещи.
От рециклирания боклук получават невероятни мебели, осветителни тела и други „модни“ мебели.

Хари Василик през 1950г. създал първата торбичка за боклук. Той бил изобретател и инженер.
Веднъж към него се обърнала градската управа с молба да направи нещо по въпроса относно разсипването на боклука по време на товарене и транспортиране от колите за изхвърляне на отпадъци.
Василик дълго време мислил върху създаването на нещо подобно на прахосмукачка, но решението дошло внезапно.
Негов приятел казал: „Имам нужда от торба, за да изхвърля боклука“. Василик разбрал, че за боклука трябва да се използват торбички за еднократна употреба и предложил да се правят от полиетилен. Първите пластмасови чували за боклук започва да се използва в болницата на град Уинипег. А частните лица започнали да ги употребяват от 1960г.
Сега един от най-важните проблеми, които трябва да реши човечеството е как да се преработва боклука, включително и полиетиленови торбички, които използваме за събирането му.

Jiang Pengyi, както много свои сънародници, не е могъл да остане равнодушен към бързите промени, които обхващат Китай през последните години. Икономическото развитие и модернизацията на китайското общество не предизвикват буен възторг у него.
Доказателство за това са миниатюрните модели на градове, които е поставил в изоставени сгради.
Авторът е изследвал съществуващите паметници на китайската съвременност, като небостъргачи, многоетажни сгради, мрежи на скоростни автомагистрали. Всичко това той е пресъздал в умален вид.
Моделите на Jiang Pengyi са поставени не само в изоставени и празни сгради, но и в такива принадлежащи на минали епохи и забравени в наши дни. В тези модели се подчертава еднотипността на многоетажните сгради, правещи пейзажите на китайските градове безлични и еднообразни.
Свикнали сме да наблюдаваме небостъргачите отдолу нагоре. а автора ни представя съвсем противоположен изглед на тези съоръжения. И тогава се вижда, че те не могат толкова лесно да се различат от отломъците на тухли и подобен строителен боклук.
Това е израз на несъгласие със съвременната архитектура в китайските градове, противопоставяне на миналото и бъдещето в развитите страни.
С тези модели авторът подчертава как модернизацията и урбанизацията унищожават изградените през вековете устои и традиции.

В списъка от забранени предмети, които туристите могат да внесат в Националния парк на Италия Чинкве-Тере са и пластмасовите бутилки.
На входа на парка в замяна на пластмасовите бутилки предлагат такива направени от метал. Стойността им е едно евро.
Освен това в парка ще бъдат инсталирани фонтани, от които човек ще може да се снабдява с питейна вода. Първите фонтани са вече налице.
Забраната бе въведена за да се запази чист парка. Всяка година около три милиона човека посещават Чинкве-Тере.
Посетителите остава боклук. И така, през август, което е върхът на туристическия сезон в парка са били събрани 400 000 пластмасови бутилки. През цялата година в резервата и неговите околности числото на събраните бутилки е около два милиона.

Денят бе много горещ и водата в съдовете бързо свърши. Възрастните подвикнаха на малкия водоносец, който бе заспал на сянка:
– Момче, взимай стомните и отивай на извора. Водата свърши.
Момчето сънено потърка очите си и с нежелание се отправи към празните стомни. Очакваше го дълъг и изморителен път. Той знаеше, че на връщане тези глинени образования тежат като олово, сякаш бяха пълни не с вода, а с камъни. Това ставаше винаги така, защото  умората надделяваше и всяка тежест се струваше двойно по-голяма. Въпреки всичко взе стомните и тръгна.
На извора освежаващата влага на водата досъбуди заспалото детско сърчице. Някаква живителна сила се вля в него още с първите струйки вода.
Събра напълнените съдове и потегли обратно. От една стомна се процеждаше издайническа струйка вода и оставяше мокра  диря по земята. Когато  стигна  лагера, хората прекалено ожаднели се нахвърлиха върху стомните. Остана само една. В нея имаше много малко вода. Момчето бавно я надигна и изпразни съдържанието й.
В последните лъчи на залеза  водоносеца долови слаб шепот:
– Защо не ме остави? Аз съм счупена и почти цялата вода изтича от мен. За какво съм, ти? Хвърли ме на боклука.
Момчето наведе глава, погали стомната с напуканите си длани и промълви:
– Не ми даде сърце да го направя. Забелязах, че водата, която се стичаше от теб попадаше върху цветята и тревичките край пътя и те живаха. Ставаха по-свежи и красиви. Как да ги лиша от малкото влага, която получаваха? Ти си счупена, но не си безполезна, защото даваш живот на загубилите влагата си.