Мястото на екзекуцията беше точно пред градската порта, до главния път, водещ към Йерусалим. Тези, които трябваше да бъдат разпнати, бяха издигнати на около четиридесет и шест сантиметра над земята.

Обречените бяха оставяни голи на жегата, гърчейки се и стенейки в агония, на нивото на очите на тези, които минаваха по пътя към града.

Войници бяха обкръжили един, Който трудно носеше гредата поставена на раменете Му.

Симон стоеше сред тълпата и не можеше да види лицето на човека, защото главата му бе увенчана с венец от бодливи клони.

– Това е Исус, – чуваше се вопъл от тълпата.

– Продължавай напред, – строго заповяда началникът на стражата.

Но Исус не можеше и гредата върху раменете му започна да се люлее.

Симон инстинктивно протегна ръце, за да Му помогне.

– Ти, – извика войникът от стражата, като посочи с ръка притеклия се на помощ, – вземи кръста!

– Но …., – опита се да възрази Симон.

– Не ме интересува, – грубият глас на войника, смразяваше кръвта в жилите, – вземай кръста!

Симон подложи раменете си под гредата и последва Исус.

Там на върха се вихреха омразата и злото. Те кипяха в хората, които се бяха скупчили да гледат престоящото зрелище.

Людете бълваха отрова от проклятия и подигравки към Исус, предизвиквайки Го:

– Нека избави Себе Си, ако Този е Божият Христос, Неговият Избраник.

– Ако си Юдейският Цар, слез от кръста и избави Себе Си.

Единият от разпънатите на кръста не преставаше да се подиграва на Исус:

– Нали си Ти Христос? Избави Себе Си и нас!

Божията любов проби като слънчевите лъчи в буреносен ден. Тя докосна единият от двамата разбойници, разпънати на кръст. Той дълго мълчеше, но накрая не издържа и смъмри този, който се присмиваше на Исус:

– Ние сме наказани справедливо, . . . но този човек не е направил нищо лошо.

След това обърна лицето си към кръста в средата и помоли:

– Исусе, спомни си за мен, когато дойдеш в Своето царство.

И Той обеща:

– Истината ти казвам, днес ще бъдеш с мен в рая.

Исус висеше на кръста в продължение на три часа, изпитващ силна физическа болка. Бе измъчван психически и емоционално.

Смазан бе от тежестта на вината, срама и греха, които бяха наши, но станаха Негови.

Внезапно птиците спряха да чуруликат. Лешоядите престанаха да кръжат. Вятърът утихна. Всичко замря.

Спусна се непрогледен черен мрак.

Хората викаха изпаднали в паника, дори войниците потръпнаха от ставащото.

Всички устремиха поглед нагоре, търсейки небето.

Нямаше облаци, които да запречват слънцето, но то не се виждаше никъде.

Чернота и зловещ мрак.

Това не бе природата, която страдаше за Създателя си, а Божията присъда за моите и вашите грехове.

Грехът бе осъден на кръста. Само така човечеството можеше да се спаси от наказанието предвиждано от Божия съд.

Спомнете си, когато Адам бе изгонен от Едемската градина. Той влезе в друг свят изпълнен тръни и бодили, които раждаше земята. Техните шипове се забиваха от трънения венец в главата на Исус.

Адам умря на земята, но Исус възкръсна.

Чавдар пристъпи в храсталака и усети бодилите на срама, страха, позора, унинието и безпокойството.

– Ах тези тръни, – болезнено възкликна той.

– Сам се завря там, – усмихна се Весела. – Когато човек приближава тези непроходими гъсталаци, какво друго може да очаква?

– А имали някой, който не се е набол на тръните на греха.

– Има, – бързо отговори Весела.

– Кой е той?

– Исус. Той не се е притеснявал и от нищо не се е страхувал, защото не бе напускал присъствието на Бога. Христос не е имал вина, защото не бе извършил грях, но стана грешен заради нас.

– И все пак Той е имал някакви чувства, – това бе твърдение, в което Чавдар не бе съвсем сигурен.

– Да, там на кръста, Той е почувствал безпокойство, вина и самота, – съгласи се Весела. – Тези емоции се усещат в молитвата му: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“

– Но това не са думи на светец, а на грешник, – свъси вежди Чавдар.

– Това са думите, които ние трябваше да кажем, но вече не е нужно да го правим, защото Исус ги изрече вместо нас. Той взе греха ни, за да се радваме на вечния живот, който Отец ни подарява.

– Как да получа този дар? – попита заинтересовано Чавдар.

– За това не се изисква много, просто трябва да повярваш в това, което Христос е направил за теб.

„Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа; защото, когато съм немощен, тогава съм силен“.

В тези думи прозира богатството на Божията благодат. За да я постигнем, трябва да се откажем от всичко и да не зависим от обстоятелствата.

В такова положение преставаме да искаме съчувствие от хората при трудни обстоятелства или оскърбления, които са ни нанесени, защото осъзнаваме, че тези изпитания създават условия за големи благословения.

Ние спираме да се фокусираме върху преживяванията си и насочваме погледа си на Самия Бог. В Него единствено търсим успокоение.

Един сляп проповедник, много известен в Шотландия, който отдавна се е преселил във вечността казал:

„Боже мой, никога не съм Ти благодарил за „тръна в плътта си“. Хиляди пъти съм благодарил за розите, но нито един път не съм направил това за бодлите им. Аз се стремях към страна, където в бъдещето ме очаква награда за тежкия кръст, но никога до сега не съм се замислял, че самият кръст се явява слава за даденото време. Дай ми да разбера славата на моя кръст! Научи ме да ценя тръните и бодлите! Покажи ми, че съм се приближил към Теб по пътя на страданието. Нека да разбера, че сълзите ми са създали за мен дъга“.

Лозан чакаше автобуса. Изведнъж някой го потупа по рамото. Когато се обърна видя Дамян. Отдавна не се беше виждал с него. Преди, когато Дамян беше агроном , често се засичаха в селската кръчма.

– О, здравей, Дамяне! Къде се изгуби?

– Тук съм, изкарвам по някой лев.

– Къде работиш? – поинтересува се Лозан.

– Позавъртях малък бизнес. Ей там имам малка сергия,  – и Дамян посочи с ръка към близкия пазар. – А ти още ли пишеш?

– Все още, не съм се отказал.

– Пак ли за трудовите хора, „героите на нашето време“?

– За тези хора трябва да се пише. Те са солта на обществото, – очите на Лозан светнаха с някакъв особен блясък.

– Не е ли малко банално? – с полуусмивка го изгледа Дамян.

– Нима това е лошо? – попита Лозан.

– Сега е друго време, настъпиха промени, а и героите са вече съвсем други.

– Ти се един от примерите за промяната, – подкачи го Лозан.

– Защо мислиш така?

– Държавата сума пари потроши по теб, за да станеш агроном. После беше ръководител на кооперативното стопанството в село, а сега …. си търговец.

– От работата си не се срамувам, – отсече Дамян и заби поглед в земята.

– Не съм казал такова нещо, но защо напусна селото? Не са ли там корените ти?

– Думи, думи ……, изломоти под носа си Дамян. – Нали знаеш какво стана със селата? Развалиха стопанствата, на безценица продадоха инвентара, животните продадоха или изклаха, а земята я върнаха на „работливите“ собственици. Нима не си забелязал, колко хубава земя е покрита с тръни и бодили и няма кой да я обработва. Разсипаха селата, а ти сега ме питаш: “ Защо съм станал търговец?“ Да, приспособих се, за да оцелея. Има семейство и деца, които трябва да храня.

Какво можеше да му каже Лозан. И неговото положение не бе по-леко. Често в редакцията отхвърляха стаиите и разказите му особено, когато засягаше злободневни теми, но той не бе отстъпил и макар трудно да живееше, не беше се примирил толкова бързо с нещата.