Бях всичко друго, но не и постоянна. Можех в даден ден да бъда във възход, а на следващия ставах унила. Но, слава на Бога, аз мога и да не завися от човешката си природа.

Вътре в мен живее Исус Христос, а той е същият вчера, днес и завинаги.

Исус не се мени. Той не променя решенията си всеки ден. Христос е постоянен и ако Му позволите, ще ви помогне и вие да станете такива.

Повечето вярващи не го правят. Ето защо има толкова много „провали във вярата“.

Днес те стоят в Божието Слово, а утре не.

Всичко, което трябва да направим е да „пребиваваме“ в Него. Исус каза, че ако пребъдваме в Неговото Слово, тогава ние ще бъдем истински Негови ученици. А ако пребъдваме, тогава ще познаем истината и тя ще ни направи свободни.

Вземете решение да бъдете постоянни. Не се опитвайте днес да градите върху това, което сте научили от Библията вчера.  Разчитайте на това, което сте научили от Библията днес.

Започнете денят с Божието Слово, останете в Словото през целия ден, а след това завърши деня с Него. Събудете се на другия ден и направете същото.

Не бъдете променливи, защото в постоянството има сила.

Ако изцяло не съм се предала в Исусовите ръце, аз ще пазя служението си, ще ценя времето, което отдавам на Бога.

Павел казва, че животът му е необходим, за да изпълни повереното му служение. На него му е било безразлично всичко друго освен основната цел. Да извърши служението, което е приел.

Делата ни могат да ни попречат да се покорим на Бога. Защото като правя нещо за Бога си казвам: „Помисли си, колко добре можеш да направиш това, ако се заемеш с него“.

В този случай Исус не ни казва къде да отидем, решава не Той, а ние, чудейки се къде ще има по-голяма полза от нас.

Не е нужно да се тревожим, къде да се внедрим най-добре, достатъчно е да осъзнаем, че не принадлежим на себе си, а на Бога.

Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……

Наближи 1 март и в църквата започваха да се чуват спорове относно мартениците.

Петър и Иван бяха приятели, но това не им пречеше да спорят по някои въпроси особено, когато бяха на различно мнение. Случая с мартениците бе точно такъв.

– И ти ще ми твърдиш, – разпалено жестикулираше Иван, – че да носиш мартеница, в това няма нищо лошо?!

Петър изгледа разпаления си приятел и спокойно му обясни:

–  Ти знаеш моето мнение по въпроса, но това не е най-важното. За мен не е никакъв проблем да приема, че ти мислиш по друг начин. Аз уважавам и приемам това. Дори няма да правя опит да ти наложа собствено си мнение.

– Ако ти приемаш мартениците, ще приемеш и всичките им езически ритуали, – клокочеше като вулкан Иван.

– Мартениците ли са твоя истински враг? – Петър погледна сериозно в очите приятеля си. – Или твоята ревност като християнин се проявява само на празниците, подобни на този?

– Чуй ме  добре, – започна настъпателно Иван. – Истинските християни не носят мартеници, не сурвакат на Коледа, не пият алкохол, не ходят по дискотеки, слушат само християнска музика и имат само християнски приятели. Те не пропускат църковна служба, често и точно цитират Библията.

– Но това са само външни неща, – въздъхна Петър,  – които изместват фокуса от някои по-дълбоки и по-важни християнски ценности, като искрена загриженост за хората, преодоляване на собственото „аз“ в случай на конфликти, въздържане от клюкарство и злословие, отказ да използваме “удари под кръста” в самата църква. Можеш да изглеждаш външно образцов според твоите стандарти, но не осъзнаваш какво е вътрешното ти състояние.

– Замислял ли си се някога колко абсурдно изглеждат мартениците?

– Ако отхвърлиш традиция, която повечето спазват, без да влагат в нея нищо, как след това ще им свидетелстваш за Христос и своята вяра? Не си ли забелязал, колко често невярващите ни възприемат като чудаци? Те с такива като нас не искат да имат нищо общо.

– Но ние излизаме сред хората, – вече по-спокойно започна да говори Иван, – планираме тези си дейности. Раздаваме Библии, брошури и книги. Споделяме Благата вест със случайно срещнати хора.

– Знаеш ли на какво ми прилича всичко това? – засмя се Петър. – На внезапна атака от обграден замък. От вратата му излиза една шепа смелчаци, действат и отново се връщат обратно в крепостта. Не разбираш ли, че така се самоизолираме.

– И все пак ……, – Иван млъкна.

– Ако хората си слагат мартеници водени от езическо желание да получат чрез тях някакво благословение, добре ние ще се дистанцираме от тази им дейност, но ако смисъла е съвсем друг, нужно ли е да се конфронтираме с тях?

– Но това е езическо суеверие.

– Ако си сложа червен и бял конец от уважение към една българска традиция, която харесвам, с ясното съзнание, че това няма да ми донесе никаква полза. Но осъзная, че хората около мен правят същото водени от същите подбуди, аз не правя нищо противно на Бога.

– Но ти сигурен ли си, какво разбират те и защо наистина носят мартеници?

– Знам, че възприемаш нещата по друг начин и твоята съвест не ти позволява да сложиш мартеница. Уважавам убеждения ти и няма да направя нищо, което може да те съблазни. Ето поради това съм решил да не нося мартеница, макар че имам свободата да го направя.

– Е, поне няма да носиш мартеници – въздъхна Иван – и това е нещо…..

Вие се нуждаят от духовна храна за да имате сили в предстоящите духовни битки.

„Търсете Господа и Неговата сила. Търсете лицето Му винаги“.

Точно както трябва физическа храна за да сме силни физически, така ни трябва духовна храна за да добием сили за една бъдеща духовна битка.

Библията описва себе си като духовна храна – водата, мляко, хляб, месо за нашия духовен живот. Това е всичко, което ни трябва за препитание.

Ако бяхте командир в армията, няма да изпратите човек в битка, ако той не е ял един месец. Ние трябва да се храним, за да има сили да изпълним задачите, които ни предстоят.

Вие няма да имате много успехи в спечелването на духовните битки с които се сблъсквате, ако умирате от глад. Ето защо ние трябва да се хранят с Божието Слово.

За разлика от яденето на физическа храна, всеки път, когато се храним с Словото, ставаме още по-гладни за Него. Колкото повече вкусим и видим колко добър е Бог, толкова повече искам да бъдем в Неговото присъствие.

В Библията се казва: „Христовото слово да се вселява във вас богато“. Павел ни казва да оставим Библията да действа в живота ни по един богат, дълбок, и животворящ начин.