Бащата на Денчо бе непредсказуем. Той често биеше и насилваше всички в семейството.

Майката на Денчо бе жестоко малтретирана от баща му.

Тези картини Денчо носеше в зряла възраст.

Той израстна с убеждението:

– Аз трябва да бъда силен, да остана безчувствен, за да оцелея.

Вътрешно копнееше за нещо повече. Искаше някой да му разкрие, кой всъщност е той.

Миналите спомени му причиняваха болка, а тя се отразяваше на взаимоотношенията му с другите хора.

Денчо се питаше:

– Достатъчен ли съм или просто ми е писано да повторя това, от което съм произлязъл?

Животът на Денчо можеше да повтори второто, но не стана така.

Бог, Който не използваше силата Си, за да контролира, а да защитава, го срещна.

Това бе Бащата, Който не го напусна, не го нарани и не го изостави. Изцели го и осинови.

Можеше да имаш баща, но той не те е научил да бъдеш истински мъж.

Възможно е да носиш болка от баща, който те е напуснал или никога не те е обичал така, както ти е било необходимо.

Но твоята история не свършва до тук.

Ти си избран и желан. Не си краят на прекъсната кръвна линия. Ти все още си Негов син.

Кирил търсеше любов, но я търсеше на грешни места като партита, пристрастяване, което водеше до зависимост, уличен живот и хора, които търсеха от него само това, което той можеше да има даде.

– Искам да бъда приет, – казваше си той, – да имам значение за някого.

Този глад, го водеше директно към беда.

Кирил бе изправен пред сериозна присъда.

– Това е краят, – клатеше глава отчаяно той.

Внезапно нещо се промени.

– Отказвам да правя нещата по свой начин – и се предаде в ръцете на Бога. – Омръзна ми да бъда изморен, опитвайки се никога да не правя това или онова.

Тогава чу глас:

– Добре дошъл, сине, у дома.

Може би се чудите

– Защо Бог му дава още един шанс.

– Защото Кирил е още негов.

Благодатта не се отказва. Нито при първото падане, нито при седмото, нито при седемдесет и седмото.

Бог не преброява вашите неуспехи. Той ви призовава обратно към Себе Си.

Светът може да ви откаже поредния шанс, но Бог казва:

– Нека опитаме отново.

Година след година Георги наблюдаваше как смъртта поглъщаше приятелите му.

Скръбта не го удари изведнъж. Тя се промъкна бавно чрез вина, мълчание и лъжата, че истинските мъже продължават.

Започна да пие повече, но работеше усърдно.

– Всичко е наред, – казваше си той, – аз все още осигурявам семейството си.

Но истината бе, че всичко се разпадаше.

Най-накрая Георги загуби всичко. Образа, работата, илюзията си за сила.

Тогава се случи нещо изненадващо. Той спря да се крие и се обърна към Бога.

Намери хора, които не искаха непременно да бъде силен, а му дадоха възможност да бъде истински.

И там в дълбоката яма, в която бе попаднал, Георги осъзна:

– Аз сън Божи син. Не че съм го заслужил, нито това, че съм се справил добре с мъката си, а защото Бог е близо до съкрушените, които са се доверили на Исус.

Дори в болката, сълзите, дните, в които не можете да станете от леглото … Не сте изоставени. Не сте дисквалифицирани. Вие все още сте Негово дете.

Николай застигна Здравко:

– Пак нещо си стресиран, – отбеляза той.

– Случва се, – уклончиво отговори Здравко.

– Нима всичко зависи от теб? – попита Николай.

– А от кого? – сбърчи нос Здравко.

– Държиш се така сякаш целия свят е на плещите ти, – укори го Николай, – но истината е, че Бог контролира нещата. Той винаги е с нас и обещава да не ни изоставя.

– Тогава защо нищо не прави? – смръщи вежди Здравко.

– Бог никога не бърза, – заяви твърдо Николай. – Няма крайни срокове за Него. Ако знаеш това, би трябвало да се успокоиш и отпуснеш.

– Винаги, когато се опитвам да „преодолея“ стреса сам, обикновено се чувствам изтощен и разочарован, – призна си Здравко.

– Ако спреш и си спомниш, че Бог е суверенен и нищо не Го изненадва, би намерил нова сила и смелост. Щом Господ е с теб, кой може да бъде против теб!?

Ана преживя голяма загуба. Близък неин приятел се самоуби.

Околните, тя да изявява мъката си явно, но тя се отдръпна от всичко. Почти непрекъснато мълчеше.

Бог я срещна в тези тежки за нея дни и ѝ помогна да се изцели и трансформира.

По-късно Ана сподели:

– След загубата не се сринах видимо. Не плаках по команда. Хората предполагаха, че съм добре, защото мъката ми не бе видима, но Бог видя сърцето ми. И тогава открих нов ритъм, не рутина, а каданс, който почиташе както мъката, така и радостта и надеждата.

Понякога мъката идва тихо, с депресия, умора или изтръпване. Тя не изисква внимание, но сигнализира за сърце, което носеше тежест, която само Бог вижда напълно.

Тогава Ана попита Бога:

– Как да остана спокойна, когато другите не могат да видят какво нося в сърцето си? Как да Те търся, когато чувствам, че Си невидим?

Неговият отговор бе:

– Продължавай да Ме търсиш. Аз те виждам.

В Неговото присъствие всяка емоция е в безопасност.