Тодор бе добър фотограф. Той обичаше студеното време.

– Как можеш да обичаш такова време? – попитаха го веднъж.

– Студът означава ясно небе, – обясняваше той, – а това може да отвори прозорец към прекрасното!

– И все пак, едва ли ти харесва студът? – настояваха на своето питащите.

Тодор бе имал възможност да обиколи Аляска. Много от снимките му от там са посветени на светлинно шоу на Земята, така нареченото северното сияние.

– Ако някога сте виждали тази преливаща се светлина да танцува в небесата, ще разберете защо, – усмихна се Тодор.

Дядо Крум не се стърпя и се обади:

– Светлината не е само в северно явление…..

– Че какво друго? – прекъсна го някой от нетърпеливите.

– Йоан в Евангелието си прескача Рождественската история и направо отива при Този, Който донесе истинската светлина на всички. Освен това, когато описва небесния град казва за него:“града няма нужда от слънце или луна, защото Божията слава осветява града и Агнето е неговата светлина“. Там няма да има нощ нито светилници или слънце, защото Господ Бог ще ги осветява.

Мъжете се умълчаха, а старецът възторжено продължи:

– Тъй като с живота си отразяваме тази светлина на света, ние отваряме прозорец към прекрасното.

Пламен нахлу в стаята разгорещен.

– Умирам от глад, – развика се той.

– Способен ли си сега да мислиш трезво? – попита го майка му.

– Искам да ям, – изкрещя Пламен. – Разбираш ли?!

– Същият си като Исав, който продаде първородството за една паница леща, а това щеше да му донесе много благословения в бъдеще: наследство, власт, почит, – побутна го майка му с ръка.

– Глупости, – намръщи се Пламен. – Такова нещо не бих продал дори за един дюнер.

– А за удобство, слава, радост, любов…? – майка му повдигна въпросително вежди.

– Аз не съм Исав, – тропна с ръка по масата Пламен. – Какъв е смисълът за бъдещето, когато аз сега съм гладен?

Майка му продължи:

– Дори не е нужна голяма размяна. Това става постепенно и неусетно с множество малки компромиси, но тези моментни наслади и желания в твоя живот днес, могат да те отдалечат от Бога и да ограбят вечната стойност на Неговите обещания.

Пламен само изпухтя и каза:

– Сложи ми да ям, моля те.

Сашо бе взел един бадем в ръката си и го разглеждаше внимателно.

– Знаеш ли как наричат бадемовото дърво? – попита го сестра му Милка.

Сашо само повдигна рамене.

– Ранобудно дърво, – отговори си сама Милка.

– Блазе му, – усмихна се Сашо. – Сигурно става много рано, а пък на мен сутрин най-много ми се спи.

– Не, не става дума за ставане сутрин, – размаха ръце Милка. – В Израел то се събужда от зимния си сън още през януари, сякаш бърза да даде плодовете си преди всички останали.

– Интересно, не знаех, – Сашо само повдигна вежди.

– Освен това, думата бадем на иврит звучи като глагола „бързам“, – добави Милка. – Спомняш ли си какво бе първото видение, което Еремия получи, когато Бог го издигна за „пророк на народите“, а той беше още дете?

– Клонка от бадемово дърво, – този път Сашо знаеше отговора.

Милка побърза да поясни това видение на брат си:

– Бог му казва: „Аз бързам да изпълня Словото Си“. Точно както бадемовото дърво „бърза“ да даде плодовете си на хората, така и Бог бърза да изпълни Словото, което е изговорил.

– Дано Божието бързане, не е като човешкото, – ухили се Сашо.

– Не е, – плесна с ръце Милка. – Изпълнението на Словото Му отнема много години, десетилетия и дори векове.

– Защо Бог толкова се бави? – попита Сашо. – Понякога толкова ми се е искало да стане нещо, че правя всичко възможно, да забързам нещата, но не става.

– Има си Божие време за всичко, – важно оповести Милка.

Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.

Борис се бе надвесил над масата и четеше нещо съсредоточено. Изглежда текстът поглъщаше цялото му внимание.

Изведнъж той вдигна глава, погледна брат си Недялко и го попита:

– Знаеш ли как се нарича човекът, който изработва струнни инструменти?

Недялко само повдигна рамене.

– Нарича се лютиер.

– Много странно звучи, – каза Недялко.

А Борис започна да преразказва, това, което бе току що научил:

– Лютиерите са невероятни майстори, които изпипват до съвършенство инструментите, които правят. Но колкото и изкусен да е един лютиер, ако няма в ръцете си подходящо дърво, всичко е напразно.

– И какво дърво са използвали? – попита Недялко.

– Алмугово, – наперено отговори Борис. – Между даровете на Савската царица е имало и такива дървета. От тях Соломон заповядал да направят арфите и псалтирите за певците в Божия дом.

Недялко завъртя глава:

– Скъпоценно дърво, превърнато в прекрасен инструмент, в ръцете на виртуозен музикант. Това не е ли всичко нужно, за да бъде прославен Бог?

Борис се почеса по главата:

– Ами ако и най-скъпото дърво, превърнато в най-съвършения инструмент в ръцете на виртуозен лютиер, е само “мед що звънти и кимвал що дрънка”?

– Искаш да кажеш, че в сърцето му няма обич към Спасителя? – попита Недялко.

– Това имах предвид, – съгласи се Борис. – За да хвалиш и прославяш Господа, е необходимо, да Го обичаш с цялото си сърце.