Стоян имаше малка градина, но редовно се трудеше в нея, не щадеше силите си. Затова всяка есен събираше богата реколта.

Той продаваше на пазара репички, зеле, боб, краставици, грах, марули, …. и с това някак оправяше сметките си.

Един ден, когато плевеше морковите, от тях изскочи заек. Беглецът не прецени правилно посоката, удари се в близкото дърво и падна мъртъв в основата му.

– Ето, това се казва късмет, – зарадва се Стоян. – Ще има месо и кожа, без да съм влагал някакъв труд. Ще изям месото, а кожата ще продам.

Стоян забрави за бурените, които плевеше и хукна на пазара да продаде заешката кожа.

На сутринта той пак отиде в малката си градина, но не да плеви, копае и полива, а да чака появата на нов заек. До вечерта стоя там, но нищо не се появи.

Заряза Стоян градината си, не я обработваше и поливаше вече. Цялата обрасна с бурени и плевели.

А какво правеше Стоян? Стоеше от сутрин до вечер при дървото и дебнеше за зайци, но те вече не идваха в градината му.

Дойде есента и съседите прибраха богата реколта. Стоян постоя малко, погледа, па накрая взе та оскуба бурените и копривата, които му бяха стигнали до кръста.

– Не е честно, – мърмореше недоволно Стоян, – Бог изпрати сполука на комшиите, а мен ме прескочи.

Стоян не бе разбрал едно, че който не работи, успехът го не спохожда.

Стефан седна в колата си. Предстоеше му дълго пътуване.

Изведнъж нещо проблесна от страни на задната му гума.

– О, не! Пирон, – изохка Стефан.

След това той чу предателското свистене на излизащия от гумата въздуха.

– За сега поне дупката е запушена, – каза си Стефан.

И той смело потегли към магазина за автомобилни гуми.

– Интересно колко време е седял този пирон преди да го забележа? Дни? Седмица? Това е била сериозна заплаха за мен, а аз дори не съм подозирал за съществуването ѝ.

Понякога човек може да живее с илюзията, че всичко е под контрол, но такива малки неща като един пирон, ни напомнят, че нещо не е наред.

Когато сме нестабилни лесно се обръщаме и доверяваме на  Господа. Но когато не знаем какво ни застрашава …..?

Бог ни е обещал защита. Той знае: Къде сме? Къде отиваме? И с какво се сблъскваме? Това е достатъчно, за да знаем, че сме в Божите ръце.

„Никакво изпитание не би ни постигнало освен това, което можем да понесем, но Бог е верен. Той няма да ни остави да бъдем изпитани повече, отколкото ни е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можем да го издържим“.

Той е, „Който ме препасва със сила, И прави съвършен пътя ми“.

Милена учеше в пети клас и то доста добре. В бележникът ѝ се редяха само шестици. Учителите я сочеха за пример, а съучениците  я търсеха за съвет. Но това не ѝ доставяше радост.

Причината бе много проста.

Тя смяташе, че не е красива. Често заставаше пред огледалото и си казваше:

– Носът ми е прекалено дълъг. Устните ми непоправимо широки, а очите съвсем малки, …. На кого ще се харесам такава?

Веднъж Милена попита майка си:

– Мамо, защо съм не съм се родила красива?

Майка ѝ я погледна, леко се усмихна и отвърна:

– Имаш нормално лице без недостатъци. Може да не си голяма красавица, но си много умна.

Този отговор не задоволи момичето.

Милена реши да отиде и да се оплаче на баба си. Тя винаги ѝ даваше мъдри съвети. Старата жена живееше накрая на града, но това не попречи на огорченото момиче да хване автобуса и да тръгне към нея.

Докато пътуваше Милена си мислеше: „Очите мога да направя по-големи с малко грим. Устните си ще оправя с червилото. Но какво да правя с този голям нос? ….. Тук козметиката е безсилна.“

Когато баба ѝ я видя, тя разбра, нещо измъчваше внучката ѝ, за това направо попита:

– Какво се е случило?

– Бабо, защо не съм красива? – и Милена силно се разрида в прегръдката на баба си. – Ти винаги си ми казвала, че Бог е създал всичко прекрасно …..

– А защо мислиш, че не си хубава? – попита старата жена.

Милена веднага започна да изброява чертите по лицето си, които не и даваха мира.

– Милена, – топло започна старицата, – красотата е относително понятие. Хората много ценят това, което е уродливо в Божите очи.

– Как така? – възкликна момичето.

– Източник на нашата красота е Исус Христос. Тези, които живеят така, че да се уподобяват на Него, във външността им сияе нетленна красота, на която не влияе дължината на носа или големината на устните. Исус е провличал хората с душевната, а не с външната Си красота.

– Моята душа не е красива, – тъжно въздъхна Милена.

– Всички сме оплескали и провалили привлекателността си поради греха, но Исус умря, за да очисти душите ни от всякакво зло и да ни направи завинаги съвършени. Сега са прекрасни тези, които живеят не за себе си, а за Господа.

Милена изведнъж осъзна, какво искаше да ѝ каже старата жена. Падна на колене и зашепна:

– Господи, прости ми, че постоянно съм си мислила за своята външност и се занимавах изключително само със себе си. От днес искам да живея не така, както ми харесва, а за Теб. Желая да Те прославя със живота си.

Лицето на Милена се проясни. Тя вече знаеше какво да прави. За нея нямаше значение какво показва огледалото, защото то не можеше да разкрие истинската красота на човека.

Даниела притеснена се качи в самолета. Тя водеше за ръка тригодишната си дъщеря и отчаяно се опитваше да я успокои, защото малкото момиче я удряше и плачеше. Вероятно се плашеше от голямата метална птица в чийто търбух влизаха.

А с другата ръка тя притискаше до гърдите си увито в одеяло бебе.

Младата жена стана още по-неспокойна, когато се събуди и четиримесечният ѝ син, който започна да плаче. Беше огладнял.

Пътникът седящ до Даниела погледна съчувствено младата майка и ѝ предложи:

– Дайте да поддържа бебето, докато сложите колана на дъщеря си.

Момиченцето приковано на седалката, се огледа изплашено. Мъжът се усмихна на детето, извади една книжка и каза на момиченцето:

– Я да видим какво има тук? Ето ти моливчета. Можеш ли да оцветиш тази картинка?

Детето радостно протегна ръка, взе моливите и тихо каза:

– Да.

Докато малката прехапала долната си устна съсредоточено драскаше по листа на предоставената ѝ книжка, Даниела успя спокойно да нахрани сина си.

„Какъв учтив и приятен човек, – помисли си Даниела. – Само Бог ми го е изпратил. Бях в такава ситуация, че можех всеки момент да избухна в плач и да се потопя в отчаяние, когато този мъж се намеси и ми се притече на помощ“.

Когато преживяваме огромната Божия доброта, нека потърсим умишлено възможност да извършим добро дело за някой друг човек.

Всичко вървеше добре. Мирослав Вихров се чувстваше на върха.

Плаваше спокойно и усещаше как вятърът го тласка напред. Изцяло, от игла до конец всичко бе удобно, сигурно и щастливо.

Изведнъж нещата се промениха. Без никакво предупреждение се случи нещо ужасно. Появиха се финансови затруднение. Бащата на Мирослав се разболя и той трябваше да се грижи за него. Шефът му получи нервен срив, а това неминуемо щеше да засегне Вихров.

Мирослав изпадна в паника. Хвана главата си и потресен от всичко, което му се бе случило, шумно взе да протестира:

– Господи, как можеш да позволиш да ми се случат такива неща? Не е справедливо! Какво толкова съм направил?

След като се навика Мирослав се замисли сериозно.

– Не винаги мога да предугадя причините, – каза си той, – поради, които Бог допуска това или онова, но това със сигурност това засяга подготовката ми  за Небето. Явно Господ не е довършил работата Си с мен тук на земята. А може пък зад ъгъла да ме очаква нещо по-прекрасно ….

Мирослав закрачи нервно из стаята. Започна да размахва ръце, лицето му се зачерви, но постепенно се успокои.

– Не, Бог има нещо по-добро за мен, – каза си накрая Мирослав. – „Каквото и да стане, ще взема месата си в зъбите си и ще туря живота в шепата си. Макар и да ме убие, …….“ пак ще се надявам на Него.