Дръпна стола и седна близо до нея. Хвана ръката ѝ и нежно каза:

– Нямаш представа колко много те обичам.

– Наистина ли? – малко несигурно му отвърна Камелия.

Станислав изглежда се обиди, но се опита да скрие огорчението си.

– Разбира се, че те обичам. Не ми ли вярваш?

– А, вярвам ти, – равнодушно каза Камелия.

– Нещо случило ли се е? – попита загрижено Станислав. – Струваш ми се различна. От известно време не си моето засмяно момиче. Ако нещо съм сбъркал кажи ми, ще се поправя, Не искам да те гледам такава тъжна.

Нямаше как да оправи нещата, а и тя не можеше да му каже. Всичко беше толкова сложно и трудно за казване. А и много опасно, не знаеше как той щеше да реагира.

Не можеше да му каже: „Бях бременна с детето ти. Махнах го. Просто го изхвърлих“.

Това беше толкова ужасно. След всичко случило се, тя не спираше да се пита, какво са направили с бебето ѝ, мъничко, наполовин оформено човече.

Като че нарочно, тези дни попадна на една статия в стар брой, в която имаше много точни снимки на развитието на ембриона. Опита се да не ги гледа, но не можеше да откъсне поглед от тях. В осмата седмица, колкото беше нейното бебе, когато направи аборт, то си имаше личице, оформени крайници, дори мънички пръсчета. Сърцето, черния дроб, белите дробове, , половите органи бяха оформени. То си беше истинско живо същество. А какво бе направила тя? Беше го убила. Беше го изтръгнала от себе си

– Няма нищо, – каза Камелия, – просто съм малко уморена.

Насили се да се усмихне. Опита се да си представи, какво би казал той, ако беше научил. Сигурно щеше да ѝ каже, че подобно решение тя нама право да взема сама, без да се посъветва с него, защото бебето не беше само нейно, двамата го бяха създали. Но можеше да изпадне и в ярост, а тя трябваше да изтърпи гнева му или щеше да се обиди, а с това тя нямаше да се справи.

– Кажи ми, – настояваше Станислав, – ще се справим, каквото и да е. Имам идея., –  изведнъж светна лицето му.

– Наистина ли? – малко неестествено Камелия демонстрира заинтересованост

– Да направим една кратка ваканция. Само ние двамата. За няколко дни, може и за седмица. Ще отскочим до някакво романтично място.

– Ами аз ……страхотно. Само че…

– Какво?

Как да му обясни? Как да му признае, че всеки ден след като се събуди, се чувстваше смазана, че вечерно време заспиваше с плач. Живееше ден за ден. Тя трябваше да се стегне, да приеме онова, което беше извършила..

– Просто програмата ми е много натоварена през следващия месец, – опита се, да се измъкне Камелия. – Може би по- късно.

– Добре, – примирено каза Станислав, – просто ми хрумна. Може и по-нататък.

Стори ѝ се обиден. Тя толкова много го обичаше и не искаше да го нарани

– Извинявай, – каза тя и го прегърна.

Целуна го, стана от масата и си тръгна. Какво можеше да направи тя? Той имаше жена и две деца, другото щеше да му дойде в повече. Да, но тя дали щеше да се справи с болката?..

Боряна ядеше на бюрото, когато Раданова я повика в кабинета си. Когато Боряна влезе, Раданова изстреля на един дъх:

– В края на годината напускам, ще се омъжа за Сашо банкера и ще се преместим да живеем във Варна.

Боряна се стъписа и не повярва на ушите си. Тя  погледна Раданова и едва успя да каже:

– Не можете да го направите! Ами кариерата ви …..

– Знам, Боби, знам, – каза Раданова и посегна към цигарите си. – Последния път, когато някой ми предложи брак, беше преди десет години и аз му отказах, защото прекалено много държах на кариерата си, а и трябваше да се преместя във Видин. Възможно е, тогава да не съм била достатъчно влюбена в него. Както и да е, не мога да рискувам още дест години. Сашо иска истинска съпруга, която да се грижи за него и дома му. Не ме гладай така, Боби, на тридесет и осем съм вече. Малко съм стара за бебета, за това трябва да внимавам. Не искам да свърша като някои жени издигнали се в работата си, но са останали самотни и огорчени, а компания единствено си намират по време на конференциите.

Боряна беше толкова шокирана, че бързо смотолеви:

– Честито!

След това отиде в стаята си и избухна в сълзи. Защо и тя самата не знаеше. Раданова беше пример в живота ѝ. Тя беше постигнала всичко, за което Боряна мечтаеше – успех, слава, пари, независимост, а сега се отказваше от всичко заради един мъж. За да бъде съпруга, затворена в дома си.

След това Боряна отиде отново при Раданова и каза:

– Извинявайте! Радвам се за вас! Вие сте постигнала всичко и крайно време е да проодължите по-нататък.

Раданова се засмя:

– Не, не съм постигнала всичко, но и това, което съм имала възможност да направи, съвсем не е малко.

Боряна се върна уплашена на бюрото си. Тъгуваше, защото беше изгубила своя пример в живота. Беше се заклела, че няма да позволи на мъж да я спре в кариерата ѝ. Но след като Раданова можеше……

Жената в бяла престилка приближи леглото и усмихнато каза:

– Момиченце е. Красиво малко момиченце

„Естествено, че така ще кажат, – мислеше си Елена, докато се отпускаше в леглото, останала съвсем без сили. – Едва ли ще кажат, че детето е грозно.“

Странно, мислите ѝ бяха логични, въпреки дългите изтощителни часове, общо 36 часа 24, от които прекара в  болницата. Всичко беше придружено с внимание. Сестрите бяха любезни, акушерките също, а лекарят беше безупречен.

Помисли за майка си преживяла същото нещо пет пъти. Е, тя не е била настанена в удобна стая и за нея не са се грижили цял медицински екип, защото е раждала в дома си под надзора на местната акушерка. Странно, как беше издържала всичко това?

– Искам да я видя.

Подадоха ѝ бебето добре увито в одеяло. Малко човече с млечно сини очи и рехава златисто червеникава коса.

Погледна дъщеря си и си помисли: „Колко е прекрасно да се обичат двама души, а след 9 месеца миговете на удоволствие се превръщат в плът и кръв, в човешко същество с мозък, собствена воля, което умее да се смее, да плаче, да мрази и да обича“.

Животът ѝ бе променен завинаги. Той не беше само неин, а и на дъщеря ѝ. От тук нататък те щяха да го моделират заедно.

В този момент я заля вълна на любов, едно съвършено, всепоглъщащо и невероятно чувство. Каквото и да правеше от този ден нататък, където и да отидеше, това дете за нея щеше да означава много. Ако него го нямаше загрижеността и любовта към него щяха да останат.

Всичко се бе променило около нея, беше се преобърнало наопаки. Всичките ѝ мечти и желания бяха изместени към това миниатюрно, малко създание, което лежеше в ръцете ѝ.

Дони стоеше пред ниската сграда, където живееше Таня. Боеше се да влезе, защото не знаеше как ще реагира и какъв обрат можеха да вземат нещата. За него Таня се беше много променила и бе станала по-смела, с голям кураж. Как можа да направи всичко това сама.

Дони мислеше да се обърне и да си тръгне, да я остави, но искаше да се срещне с нея, за да разбере, защо го бе направила. Събра сили и натисна звънеца. Последва продължително мълчание.

– Кой е? – долетя нейният глас зад вратата.

– Дони.

Отново мълчание. Усети я, че се изненада. Резето щракна и вратата се отвори. Таня изглеждаше ужасно. Беше бяла като платно, с подпухнали от плач очи.  Косата й висеше на клечки, а дрехите й бяха размъкнати и смачкани.

– Здравей, – усмихна му се тя

– Здрасти, – начумерено поздрави Дони

– Искаш ли да влезеш?

– Да, ако може, – гласа му звучеше отчаяно.

– Разбира се. Заповядай! Искаш ли кафе?

– Не, благодаря. Как се чувстваш?

– Отвратително, – наведе глава Таня.

Настъпи дълго мълчание.

– Извинявай, – каза тя и се спусна към банята.

Дони по-скоро усети, отколкото чу, че Таня повърна. След малко се върна още по-бледа.

– От упойката е, предполагам, – каза той.

– От къде знаеш? – погледна го изпитателно и недоумяващо Таня.

– Научих ……

– Да, но …… Е, помогнаха ми малко.

– Не, – изкрещя той. – Защо ми причини това? Не мислиш ли, че и аз трябва да знам за това? Това бебе не е само твое, а и мое. Защо реши, че него искам? Защо не ми каза, а сама реши какво да правиш? Твоето поведение е отвратително и ме прави изключително нещастен…

– Нещастен? – погледна го учудено Таня.

– Естествено. Обичам те. Толкова много те обичам! Как можа да ти хрумне, че няма да искам детето?

– Искаш да кажеш, че би искал да родя това дете?

– Естествено, че исках. За нищо на света не бих се съгласил да го …. изхвърлиш, просто така. Защо не ми даде възможност да избирам? ….. Не искам да слушам никакви оправдания …..

– Няма да се оправдавам, – каза спокойно и отчетливо Таня. – Всъщност, направила съм нещо по-добро.

– Не те разбирам.

– А ми ….. отказах се от аборта. Когато влязох в операционната и легнах на масата,се замислих: „Какво всъщност правя“? След това станах и си тръгнах. Така, че все още съм бременна.

Дони приближи до нея и я прегърна. Притисна я силно до гърдите си и нежно я целуна. Той беше най-щастливият човек на земята.

Това беше наистина подтискащо. Блъснато бебе в количка . Открадната кола. Избягал от местопроизшествието шофьор. Полицията го залови чак на 100 километра от мястото произшествието..

Бебето беше откарано в интензивното в критично състояние и не се знаеше дали ще оживее. Родителите не бяха разгневени, а сломени от мъка. Те само стискаха ръцете си пред входа на отделението и хапеха безпомощно устни.

И като си помисли човек какви хора има само. След като мине всичко той ще продължи да си живее все едно нищо не е станало. А момиченцето беше само на осем месеца. Утре може и да го няма.

– Такъв човек трябва да го затворят до края на живота му. Да го заключат и да захвърлят ключ някъде, – мърмореше един от санитарите.

Умиращо бебе, колко много мъка и стрес.

Лекарят излезе спокоен и усмихнат:

– Да, – каза той, – детето ще се оправи и ще живее. Влезте да видите колко е жизнерадостно. Усмихва се на всички.

Детето им ще живее. Родителите бяха развълнувани. В очите им образите се размазаха от нахлулите  там сълзи.