Някои скептици казват: „Какво толкова се е случило? Просто съвпадение. Влязъл човек в храма и станало чудо, оздравял.“
Но дали това е така? Нека да видим какво казва науката за това.
Учените са доказали, че по време на молитва човешкия мозък работи по определен начин. Това състояние може да се сравни с това състояние на бебето, когато то е просто щастливо, без да знае защо. Просто детето се чувства близо любящи си родители, чувства, че те го защитават и се грижат за него. Това е щастие „без причина“ и спокойствие.
В такова състояние се намира човек, когато се моли на Бога. Изследователи са открили, че искрените молитви преминаващи през терзания и болка, нормализират кръвното налягане и стреса напуска човека. За това вярващите хора живеят повече и по леко понасят трудностите и мъките. Усещането за щастие, покой и защитеност прониква в душата и изцелява тялото им.
Канадски невролози и невропатолози са потвърдили, че хора, които знаят как да се молят усърдно, практически не изпитват нервни разстройства и сривове. Те се тревожи по-малко за големи и малки неуспехи в живота, по-малко се разочароват, не се огорчават и се чувстват защитени.
Въпреки това, не всяка молитва е ефективна. И вярващите са наясно с това.
Молитва чута от Бога е тази, която ни позволява да се издигнем над суетата, обидите и да видим всичко наоколо от горе, да разбираме, че освен земния свят има и небесен. Има преходност и вечност.
В такива молитви е изненадващо, че изчезват или намаляват ритмите в кората на главния мозък. Достига се чувство на мир и просветление. Най-дълбокото потапяне в молитва води до забележимо подреждане на биоритмите.

Такъв паметник има в Рига.
27 неродени каменни бебета лежат на бетонния мост в центъра на града. Тези малки момиченца и момченца никога няма да видят слънцето, защото не са им дали възможност за това.
Те са се превърнали в скъпи козметични средства, но не са им дали право на живот.
До всяко дете има каменна плоча върху, която на три езика, кратко и ясно е обяснено, защо това малко човече не може да живее, защо неговото сърчице е престанало да бие.
Абортът е отнел всяка възможност на това неродено дете да твори и създава.
Докога? Те също имат право на живот!

Веднъж Любовта и Раздялата наблюдавали една млада двойка. Раздялата потрила ръце и настървено казала:

– Обзалагам се, че ще ги разделя!

Любовта помолила:

– Позволи ми да отида само един път до тях, а после прави каквото искаш и ще видим дали можеш да ги разделиш.

Раздялата се съгласила. Любовта дошла до младата двойка, докоснала я. Погледнала ги в очите и видяла как между тях преминала искра. След това се отдръпнала и казала:

– Сега е твой ред.

Раздялата казала:

– Не, сега аз нищо не мога да направя, защото сърцата им са изпълнени с любов. Ще погледна към тях по-късно.

Минало време. Раздялата влязла в дома им и видяла млада майка с бебе и баща. Тя се надявала, че любовта е преминала, но когато погледнала в очите им видяла благодарност. Раздялата вдигнала рамене и казала:

– Добре, ще дойда по-късно.

Минали години, Раздялата отново се появила в дома им. Там шумели деца. Мъжът си дошъл уморен от работа, а майката успокоявала децата. Сега е времето вече да бъдат разделени, защото любовта и благодарността трябва вече да са напуснали сърцата им. Но когато погледнала в очите им Раздялата видяла уважение и разбиране.

– Ще погледна по-късно, – измърморила Раздялата.

Тя отново дошла. Погледнала, децата били вече възрастни, побелелите родители ги съветвали. Погледнала в очите им и разочаровано въздъхнала, в тях се четяло доверие.

– Няма къде да отидат, ще дойда по-късно, – извикала Раздялата и затръшнала вратата.

След известно време Раздялата пак надникнала в дома им. Там тичали внуци, а до камината седяла прегърбена бабичка. Раздялата се зарадвала:

– Е, дойде и моето време.

Поискала да погледне в очите на старицата, но тя станала и излязла от дома. Раздялата тръгнала след нея. Скоро старицата отишла на гробищата и седнала до един гроб. Това бил гроба на мъжа ѝ.

– Закъснях времето, – натъжила се Раздялата, – времето е свършило моята работа.

Когато погледнала в очите на старицата тя видяла сълзи и спомени за любовта, благодарността, уважението, разбирането и доверието….

Внезапно в коридора се разнесе детски плач. Бързо последва едно: „Шшшшшт“ – вероятно майката се беше намесила в момента. Тодор също го чу.

– Това дете ми напомня за нещо, – рече той – което мъдреците са ни учили. Когато бебето се ражда, ръцете му са стиснати. Ето така.

Той сви ръцете си в юмрук.

– Защо? Защото бебето не знае нищо по-добро от това, да грабне всичко. Целия свят е негов. Но когато човек остарее и умира, какво прави? Отваря си ръцете. Защо? Защото си е научил урока.

Младежът слушащ до сега дългото поучение, изведнъж трепна и попита:

– Какъв урок?

Тодор се взря в очите му, сякаш го питаше: „Още ли не си разбрал?“ Махна с ръка и продължи:

– Не можеш да вземеш нищо на оня свят със себе си.

Мария Одет Насименто е възрастен човек, въпреки че изглежда като малко детее. Тя е родена на 7 май 1981 г. Ако човек я погледне ще си помисли, че това е дете, нямащо още годинка.

Мария има рядко заболяване, които и пречи да расте като всички и тя изглежда като бебе.

Тя не може даже да говори. Вероятно е могло да й се помогне, ако е започнато правилно лечение още при самото раждане.

От факултета по медицина на Университета в Сеара смятат, че Мария страда от остър недостиг на хормони на щитовидната жлеза.

Това условие хипотиреоидизъм води до състоянието, в което няма физическо и психическо развитие.