Преди да започнат вечерята Иван предложи на шест годишния си син:

– Трябва да обслужиш първо сестра си, а след това да започнеш да се храниш сам.

Тони бе гладен като лъв. Той изобщо не искаше да чуе баща си.

Иван забеляза реакцията на сина си и учтиво му обясни:

– Момчетата да обслужват момичетата, преди да се обслужат сами.

Това правило звучеше за Тони странно. И той се съгласи, стига това да не отнеме много време.

Но имаше малък проблем. Диди бе едва на четири години и не се знаеше как ще реагира.

След като се помолиха, Тони вдигна голямата тава с пилето, поднесе го пред сестра си и попита:

– Кое парче от пилето искаш?

Диди бе трогната от вниманието на брат си, но тя нямаше представа, кое парче, какво е.

Затова бързо отговори:

– Бих искал крак.

На Тони стомаха се бунтуваше от глад, но той се въздържа и каза на сестра си:

– Диди, майка не готви крака.

– А къде е той? – попита малката.

– Не знам! Но във всеки случай не е в тази тава. Избери си друго парче. И моля те побързай.

– Добре, нека бъде ръка.

– Пилето няма ръка, то има крило.

– Не обичам криле, …. дай ми главата.

Осъзнавайки, че много е раздразнила брат си, Диди изказа последното си желанието:

– Тогава ще взема пъпа му.

Тони посегна и взе парче от гърдата. Според него това бе най-близо до пъпа.

А на сестра си каза:

– Това е най-доброто, което мога да направя за теб.

Родителите им едва въздържаха смеха си.

Това е семейството със сърдечен смях и глупави забележки, но всички са заедно, общуват помежду си.

Опитайте се да намерите заместител на семейството. Едва ли ще намерите, защото Бог го е планирал по този начин.

Валери седеше на стола и бе вперил поглед в една електрическа крушка, която лежеше на масата.

Баща му влезе в стаята и се засмя:

– Какво те привлича към тази електрическа крушка?

От опит той знаеше, че наглед обикновени предмети, караха сина му да разсъждава върху проблеми и злободневни перипетии.

Валери тихо каза:

– Той е обикновен и стъклен. Лежейки на масата е безполезен. Но ако се монтира в лампа, към която в включен източник за захранване, ще изпълни предназначението си.

– Да, – съгласи се бащата, – ще даде светлина, която е полезна особено вечер. Е, и?

– Нали човек е перлата на Сътворението? – попита Валери.

– Ние не сме създадени просто така, – каза бащата. – Имаме определена цел в живота.

– И ако целта бъде отхвърлена или пренебрегната, животът ни никога няма да бъде това, което е трябвало да бъде, – добави Валери.

Бащата изгледа изумен сина си. Той не за първи път го изненадваше с разсъжденията си, въпреки че бе едва на десет години.

– Ние сме като тази електрическа крушка, – продължи Валери. – За да не водим безсмислен и безполезен живот, трябва да се включим в плана на нашия Създател за нас. За целта е достатъчно да се включим към Източника на енергия, т.е. да имаме постоянна връзка с Него.

Валери погледна тържествуващо баща си и прибави:

– И тогава животът ни ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде.

Слави весело подскачаше и стаята и си тананикаше някаква своя си песен:

– Ако бях на мястото на Петър, никога нямаше да се отрека от Исуса.

Баща му го чу и се усмихна, а после попита сина си:

– Слави, никога ли не си се отричал от Господа?

Синът без дори за миг да се замисли, бързо отговори:

– Никога!

Той бе сигурен, че не е направил такава глупост и навярно няма да я извърши.

– Ами ако си Го отрекъл с мълчанието си, с поведението си? Нарекъл си се християнин, но съвсем не си се държал като такъв или не си Го допуснал до плановете, хората и определени места в живота си?

– Е, може да съм го направил по някакъв начин, – виновно измънка Слави.

– Тогава може би знаеш цената, която Петър е платил за срама и отричането си от Него? – бащата погледна изпитателно сина си.

– Не му е било лесно, – съгласи се Слави.

– А сега ще признаеш ли своето отричане „по някакъв начин“ от Господа, за да можеш да получиш същото опрощение и възстановяване като Петър?

– Е, татко …, – Слави се изчерви и наведе глава.

– Когато го направиш, ще можеш да свидетелстваш от собствен опит, колко скъпоценен е Той, – бащата потупа сина си насърчително.

Слави го погледна виновно. Той осъзнаваше, че неговото „никога“ не е истина, но същевременно знаеше, че Бог го обича и единственото, което трябваше да направи е да поиска прошка.

Джон и Барбара, баща и дъщеря, чуха за Господа в затвора. Дълго време двамата макар и разделени искаха Божията прошка.

Днес на Джон предстоеше да направи важна крачка в живота си.

Той бе в раираните си дрехи. Премина през задушния затворнически фитнес и се качи в преносимия басейн, където бе кръстен от затворническия свещеник.

Радостта на Джон бе голяма.

Свещеникът погледна щастливеца, усмихна се и каза:

– Джон, днес в същата вода кръстих дъщеря ти Барбара.

Радостта на Джон се удвои.

Когато персонала на затвора разбраха какво се е случило се разчустваха. Множество очи се просълзиха.

Въпреки че често сме нетърпеливи за спасението на тези, които обичаме, можем да вярваме, че Бог ги обича дори повече от нас.

Да бъдеш само на пет години и да попаднеш в такава неприятна ситуация.

Един ден никой не прибра от детската градина малкото момче Сяо. Възпитателката позвъни на бащата, който всеки ден го взимаше и го отвеждаше у дома.

Мъжът бе категоричен по телефона:

– Няма да дойда за момчето.

– Но, кой ще го прибере? – попита възпитателката.

– Вижте, направих ДНК – тест, който показа, че Сяо, не е мой син.

Не истинският баща на детето още сутринта бе сложил в чанта дрехи за подмяна, мобилен телефон. Бе го завел до детската градина и там го бе зарязал.

Всички в детската градина направиха разследване.

Майката на момчето не можеха да намерят дълго време, защото тя се криеше.

Намериха дядо му, но той заяви:

– Сяо не ми е нужен.

Обърнаха се още един път към неистинският баща на детето, но той остана непреклонен:

– Няма да отглеждам чуждо потомство.

Законът защитаваше този мъж. Според него той не трябва да се грижи за син, който не е от него.

Но ако майка откаже да се грижи за момчето, я чака затвор.