Върви Ники с баща си. Отдавна не са били така заедно, един до друг. Детето има толкова неща да сподели…., но някак си разговорът не върви. Вървят почти мълчаливо, а погледите им блуждаят наоколо.
Минават край едно училище. Бащата се обръща към сина си:
– Нали това е твоето училище? Харесва ли ти тук?
– Да, – смотолеви синът набързо и наведе глава.
Бащата връщайки се в спомените си назад, продължи с носталгия:
– Преди 20 години и аз учех тук.
Изведнъж момчето се оживи, очите му светнаха.
– Сега разбирам, – каза възторжено детето, – какво имаше в предвид директорът, когато каза, че такъв идиот като мен, не е виждал от 20 години насам.

Един човек откъснал узрял плод от високо разклонено дърво. Разрязал го наполовина и показал сърцевината на сина си.
– Какво виждаш? – попитал бащата.
– Няколко малки семенца, – бързо отговорил синът.
– Вземи едно от тях. Разрежи го и виж какво има в вътре в него.
– В средата няма нищо, – казало учудено момчето.
– Сине мой, – казал бащата, – вътре, където ти нищо не виждаш е скрит животът на това могъщо дърво. На плодовете му се наслаждават хиляди хора. Ако едно от тия семенца падне на добра почва, започва да расте и израства.
Така става с всеки християнин. Колко такива семенца умират, само защото и ние като това момче, не виждаме нищо в тях и не им придаваме значение. На колко добри идеи и пориви не позволяваме да се развиват, защото позволяваме с годините сърцата ни да загрубеят и изгубят чувствителността си.
Духовно израстване е необходимо на всеки вярващ. Духовният растеж започва от там, където под зоркия поглед на Бога, чувствайки неговото присъствие ние се отказваме от изкушенията и отчаянието в скръбта ни, за да изпълним волята Му.

В едно училище поискали от децата да отговорят на следния въпрос: Кои са думите, които най-често чуват в домовете си?
Повечето от половината деца отговорили: „Нямам време“.
Така родителите често „общуват“ с децата си.
Навярно сте чували тази история, но отново ще ви я разкажа.
Малко момиченце помолило своя баща да й разкаже приказка. Той направил това.
– Още веднъж, – помолило детето.
Търпеливият баща повторил приказката. А когато момиченцето помолило баща си да й разкаже приказката трети път, той казал:
– Нямам време.
За да изпълни молбата на дъщеря си, записал приказката на касета и й казал:
– Ето така, включваш магнетофона и слушаш колкото искаш.
– Но татко, – възразило детето, – на този магнетофон не мога да седна на коленете и да се гушна в него.
Работата не е в интересната приказка, а в общението с родителите.
Децата са чудесни Божии създания. Родителите трябва не само да се стремят да задоволят материалните им искания, но и да общуват с тях.
Докато душата на малкия човек е мека и нежна, тя трябва да се подбужда към добро. Именно тогава се залагат основите на благочестието. Младото дърво лесно се насочва правилно да расте, но за това е необходимо правилно да се пои и храни.
Добрият пример винаги е по-добър от най-доброто поучение.
Скъпи родители, намерете време да общувате и изграждате децата си!

Приятелят на малкия Петърчо му каза:
– Всички възрастни си имат своите малки тайни и ако ти ги знаеш, лесно можеш да ги изнудваш!
И Петърчо реши да провери до колко това е истина. Прибра се след училище и каза на майка си със сериозен тон:
– Аз знам всичко!
Майката пребледня и мушна в ръцете на сина си 20 лева, като добави с приглушен глас:
– Само не казвай на баща си!
На Петърчо това много се хареса и когато баща му се прибра от работа, той му каза:
– Аз знам всичко!
Бащата се огледа нервно наоколо и даде на детето 50 лева, прибавяйки:
– На мама нито дума!
На сутринта Петърчо срещна пощальона близо до вратата.
– Аз знам всичко, – заяви му Петърчо.
Човекът изтърва чантата си. Сълзи заблестяха в очите му. Той разтвори ръце за прегръдка и каза:
– Иди и прегърни своя баща, синко!

По време на Втората световна война попитали едно дванадесет годишно момче:
– Колко често се молиш?
– Всеки ден, – казало момчето.
– Навярно постъпваш така, защото баща ти е на фронта?
– Не, той се върна в къщи. За това всеки ден благодаря на Бога, че се е върнал в къщи.
Приличаме ли на това малко момче? Не постъпваме ли като, деветте прокажени, които Исус изцели, но никой от тях не се върна да му благодари?
Ние трябва да благодарим на нашият Създател, но най- много за това, че Той изпрати Своя Единороден Син в света, като го предадена смърт, за изкуплението и спасението на човешкия род.
Призова ни от тъмнината в чудната Си светлина. Запали светилника на вярата в нас с елея на Своята милост, даде ни благодатта Си и прости греховете ни. Чрез Него имаме надежда за вечен живот в Христос. Предупреждава ни за грях, в който ние изпадаме поради слабост…….
Трябва да благодарим на Бога често, дори по-често, отколкото дишаме.