Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.

Тя е великата сила. Не се подчинява на никакви закони. Капризна и благосклонна към онзи, който съумее да я превърне навреме в свое оръжие, а катастрофална за друг, който я е пренебрегнал. Ненадейна, винаги ненавременна, понякога смешна, често трагична, удивителна и нерядко съдбоносна.
Нейно Величество Случайността разби Великата армада и спаси старата Англия. По едно нейно хрумване Блюхер пристигна навреме на Ватерло, а Груши закъсня и Наполеон се озова на Света Елена. Нейните оръжия са коварни и наглед толкова незначителни, че понякога и най-опитните военачалници пропускат да ги забележат.
Тя си служи с вятъра, с подхлъзването на един кон, със спрял часовник, с хремата на един куриер, а после се кикоти над книгите на историците, които отново са пропуснали нейното име, за да припишат всичко на хитроумните планове или на невероятните грешки.

Знаете ли кой е Чарлаз Уотъртън? Той е известен британски естественик.
Едно от най-големите удоволствия на Чарлз било да се преструва на бясно куче и да хапе гостите си по глезените. Безобидна детска шегичка, ще кажете. Да, ама Чарлз продължавал да тормози с нея хората и на 57-годишна възраст!
Друга негова страност било отвръщението му към спането на легло. той предпочитал голия под, а за възглавница си подлагал някоя хубава и удобна цепеница.
Този учен предприел няколко пътешествия до Южна Америка с цел намиране на нови видове животни. Щом обаче откриел някой ценен екземпляр, го застрелвал. После препарирал тялото, за да може да си го изучава на спокойствие.
Веднъж дори пленил цял алигатор, като преди това му се наложило да се бори с него с голи ръце.
Накрая се завърнал в имението си в Англия и похарчил 10 хиляди лири, за да го превърне в първия в света природен резерват. Да, Уотъртън наистина обичал животните, дори накарал да построят конюшната мъ така, че конете вътре да могат да си „говорят“.

За да няма гонения над евреите, те трябва да имат своя държава
Преди да избухне Първата световна война, съюзниците Англия, Русия, Франция и Италия планират поделянето на огромната по онова време Турска импе-
рия. Англия взима и Палестина.
Във връзка с войната Англия изпитва остра нужда от ацетон – материал, необходим за производството на взривни вещества. Еврейският учен-химик д-р Хаим Вайцман, живеещ в Англия, разработва метод за получаването му, без да са нужни суровини от чужбина.
Придобил авторитет в английските политически среди, Вайцман предлага проект на английския кабинет, в който се настоява Великобритания да  “ признаване Палестина за  родна земя на еврейския народ”.
На 2.XI.1917 г. английското правителство излиза с декларация, която остава в историята като “Балфурова декларация” – по името на въшния министър Балфур,
който я оповестява. В нея се признава правото на еврейския народ на национално възраждане в някогашната му родина:
”Правителството на Негово Величество се отнася благосклонно към възстановяването на национален дом за еврейския народ в Палестина и ще по-
ложи всички усилия да облекчи постигането на тази цел…”, –  се казва в декларацията.
През 1918 г. англичаните отвоюват Палестина от Турската империя. Започва масова емиграция на евреи от цял свят към освободената територия. Пустеещите полета започват да се обработват и напояват. Залесяват се десетки хиляди декари с гори, лозя, градини с портокали, лимони, маслини, смокини. Започва развитие на промишлеността.
“И Аз ще върна от плен людете си Израиля; те
ще съградят запустелите градове и ще ги населят,
ще насадят лози и ще пият виното им; и ще напра-
вят градини и ще ядат плода им” (Амос 9:14). “Ще
направя и да се населят градовете и запустелите
места ще се съградят. Опустошената земя ще се об-
работи, макар да е била пуста пред очите на всеко-
го, който минаваше” ( Иезекийл 36:33)..

В Англия едно дете е отпаразнувало рождения си ден. То формално се явява връстник на баща си, роден във високосна година.
През тази година 11-годишният ученик Шеймъс и неговият баща Джеймс Кларк празнуват рожденият си ден заедно. По ирония на съдбата  мъжът също празнува своят 11-ти рожден ден. Той влиза в числото на онези щастливи хора, които са се родили във високосна година.
Г-н Кларк е роден на 29 февруари 1968 г. и за своите 44 години е празнувал само 11 пъти рождения си ден. Неговият син е роден на 28 февруари 2001 г. и формално се явява по-възрастен от баща си.
– Всички хора в живота ми са изненадани от този неочакван обрат на съдбата, – казва Джеймс, който работи като продавач на автомобили. – Но аз не се оплаквам. На всеки четири години, аз очаквам рождения си ден с трепет и вълнение. Когато жена ми отиде да ражда на 28 февруари, аз се страхувах, че Шеймъс ще повтори съдбата ми. Слава Богу, това не се случи, и той празнува рождения си ден като всички нормални хора.