Лекарят прегледа Попов и каза:

– Добре сте …

– Но, докторе, – бързо го прекъсна Попов, – ръцете ми треперят. Не се шегувайте с мен. Навярно искате само да ме успокоите.

– Вие сте в добро здраве, – повтори лекарят, макар и с други думи.

– Докторе, моля ви кажете ми колко ми остава? – с плачевен глас прошепна Попов.

– Чакайте малко, – въздъхна лекарят. – Вие чухте ли изобщо какво ви казах?

– Е, добре, – примирено добави Попов, – Това треперене ще го отдам на стареенето на тялото и ви се доверявам напълно, докторе.

Както от време на време могат да треперят ръцете на някого, така и от време на време човек може да съгрешава.

Когато това стане, трябва да помним едно, грехът може да ни докосне, но не може да ни притежава.

Христос е в нас. Нека му се доверим за работата за всеки от нас. Нашето сърце е неговия дом и Той е Нашият Господар.

Беше неделя. Протичаше шампионата по баскетбол. Радко не бе вкарвал по-малко от двадесет точки в една игра, но днес бяха само четири и отборът му понесе първата си загуба.

На връщане бащата на Радко мълчеше.

През следващите дни баща и син изобщо не разговаряха.

Радко стигна до следното заключение:

– Не се представих добре на терена и баща ми не ме одобрява. Ако не съм успешен в училище, работата и взаимоотношенията с другите, ще бъда вечно отхвърлян. За това трябва непрекъснато да побеждавам във всичко.

Но така Радко не разкриваше истинската си същност. Животът му се бе превърнал в представление.

Реакцията тогава на баща му засягаше неговата битка за идентичност, а не Радковата стойност.

Минаха цели двадесет години.

Един ден Радко сподели с братовчеда си Цветан този минал провал.
– Знаеш ли никога не ми се е искало да споделям с теб каквото и да е, – призна си Цветан. – Смятал съм те за перфектен и се страхувах, че ще ме осъдиш.

Радко сериозно се разрови в Библията, но никъде не откри, че Божието одобрение идва единствено, само ако печелиш, нито да правим повече, за да угодим на Бога.

Радко осъзна:

– Аз съм приет, избран и обикнат заради Христос.

Започнете да разкривате истинския си облик пред някой приятел, като включите и провалите си. След това позволете на Божието слово да ви определя.

Гошо и Христина бяха от няколко години пенсионери. Вместо двамата заслужено да си почиват от дългите години, в които бяха ангажирани с работа, трябваше да се сблъскат с мъката и болката.

На Христина установиха болестта на Паркинсон.

Въпреки това никой не чу Гошо да се оплаква.

Един ден приятелят му Хари го попита:

– Как издържаш на всичко това? Каква е тайната ти?

Гошо тъжно се усмихна и сподели:

– Всяка сутрин със съпругата ми пеем химн. Когато я питам, кой да е той, тя винаги избира този, в който се казва, да преброим многото си благословии. И ние пеем:

„Когато върху вълните на живота те хвърлят бури, Когато си обезкуражен, мислиш, че всичко е загубено, Пребройте многото си благословии, назовавайте ги една по една, И ще ви изненада какво е направил Господ.

Случвало ли ви се е да сте обременени с много грижи? Изглежда ли тежък кръстът, който сте призовани да носите? Пребройте многото си благословии, всяко съмнение ще отлети, И ще пееш, докато дните минават.

Когато гледаш другите с техните земи и злато, Мислете, че Христос ви е обещал несметното Си богатство. Пребройте многото си благословии, парите не могат да се купят Вашата награда на небето, нито вашият Господ във висините.

Така че сред конфликта, независимо дали е голям или малък, Не се обезсърчавайте, Бог е над всичко; Пребройте многото си благословии, ангелите ще присъстват, Помощ и комфорт ви осигуряват до края на вашето пътуване“.

Какво се случва, когато гледаме към своите благословии?

Тревожността грабва всичкия си багаж и се измъква през вратата.
Притеснението млъква пред благодарността на сърцето.

За това по-добре е да се фокусираме върху това, което имаме и по-малко върху това, което нямаме.

Всичко бе потънало в мъгла. От нея нищо не се виждаше.

Стресиран Стоян се помоли:

– Господи, нищо не виждам пред себе си. Мога да се блъсна в нещо без да го забележа. Моля Те, изпрати ми нещо, което да следвам.

Изведнъж огромен камион излезе от страничния път и продължи по шосето напред. Задните му врати бяха обхванати от въже обвито в червена светлина.

Пронизвайки мъглата, ярките светлини сякаш викаха:

– Следвай ме!

По-нататък по пътя Стоян фиксира очите си върху тези насочващи светлини и пътуваше безопасно.

Светлината е от съществено значение за оцеляване в тъмнината.

Именно мракът ни заслепява за Бога. Той ни предпазва от всичко, което Господ има за нас.

Грехът, егоизмът и дори обвиняващият гняв към Бог причиняват тъмнина, която само светлината на Исус може да разпръсне.

Христос обяви Себе Си за светлина и ни кани да Го следваме по житейски път, в който тъмнината не може да нахлуе.

Господ знае колко труден е животът, затова Той ни посреща там, където сме и ни призовава: „Следвай Ме!“

Нека насочим очите си към светлината, която Исус дава. Той знае пътя през мрака.

Румен бе разочарован от себе си.

– Въпреки, че получих прошка за всичките си грехове, аз все още съгрешавам, – казваше си той. – Опитвам се да не го правя. Мразя греха, но все още продължавам да греша.

Реалността на греха бе единствения обезсърчаващ и депресиращ факт, който действаше в живота на Румен.

Баща му, когато чуеше оплакванията му, го насърчаваше:

– Гледай напред с надежда. Един ден, когато стигнем в дома на Отца, нашите греховни наклонности, действия, думи и чувства ще паднат като омърсена дреха.

– Дано да стане така, – въздишаше неуверено Румен.

А баща му продължаваше още по-напористо:

– Това, което ще остане е характерът на Христос, който се е развил в мен и в теб по време на живота ни на земята.

– И ние ще бъдем като Исус, – радостно възкликна Румен.