Утринното слънце вече изливаше лъчите си по планинските върхове и макар долините да бяха още в сянка, те се усмихваха весело в очакване на новия ден, който настъпваше. Селцето, изцяло оградено от хълмове, извисяващи се  наоколо, като че бе прекарало спокойна нощ, заслонено от огромната длан на Твореца.
Всяка къща се виждаше ясно. Куполите на двете черкви се издигаха високо и от слънчевите лъчи позлатените им покриви грееха по-ярко. Кръчмата беше оживена, а от пред се забелязваше фигурата на стария стопанин, с цигара в уста, наблюдаващ пътя.
Пръснати над околните планини къдели мъгла се носеха нанякъде. Някои пълзяха ниско в долината, други се издигаха високо към върхарите, а трети плуваха в златистото сияние на слънцето. Земята и небето се бяха слели. Гледката спираше дъха.
Сякаш за да се добави и чарът на познатото и обикновеното, внасян от природата в подобни сцени, по шосето затрополи рейсът и водачът наду клаксона. Ехото поде звука и го превърна в красива и богата мелодия. Огромните възвишения изпълняваха заедно концерт, като всяко поотделно се включваше със своята нежна мелодия.

Вятарът неуморно разбъркваше буйните й руси кичури. Очите й не отминаваха нищо без внимание. Любознателността й нямаше край
— Какво е „обич“? — попита тя с втренчен поглед.
Придърпах я още по-близо до себе си, посочих сърцето й, чието туптене наподобяваше на пърхане на птиче и казах:
– Тя е тук.
Помириса виолетките в ръката ми и попита:
– Обичта в сладостта на цветята ли е?
– Не — отвърнах, гледайки я с любопитство.
Отново се замисли. Топлото слънце ни огряваше.
– Това ли е обичта? — попита, сочейки в посоката, от която идваше топлината.
Струваше й се, че няма нещо по-прекрасно от слънцето, чиято топлина спомага за растежа на всичко живо. Но аз отново поклатих глава, а това безкрайно я озадачи и разочарова.
През целия ден облаци закриваха слънцето и от време на време преваляваше, но изведнъж то проби и заблестя с цялото си нежно великолепие.
Тя отново попитах:
– Не е ли това обичта?
– Обичта е нещо като облаците, които бяха на небето, преди да изгрее слънцето — казах аз. А после с по-простички думи обясних. — Ти знаеш, че не можеш да докоснеш облаците, но усещаш дъжда и знаеш колко доволни са цветята и зажаднялата земя от влагата му след горещия ден. По същия начин не можеш да докоснеш и обичта, но усещаш с каква благодат обгръща всичко. Без обич нямаше да ти се играе и да си щастлива.
Тя разбра, усмихна се и благовейно докосна сърцето си.

Спомням колко удивена бях, когато открих, че нечия тайнствена ръка бе съблякла дърветата и храстите и само тук-там бе оставила по някое самотно сбръчкано листенце. Птиците също ги нямаше и техните пусти гнезда сред голите клони бяха пълни със сняг. Зимата царуваше по планини и равнини. Земята бе изтръпнала от леденото й докосване, Дори душата на дърветата се бе оттеглила нейде дълбоко в корените и свита на кълбо дълбоко спеше. Животът сякаш едва мъждукаше. Дори когато слънцето грееше, денят беше мрачен и студен.
Изсъхналите храсти и треви се бяха превърнали в гора от ледени висулки.
А един ден мразовитият въздух ни донесе снежна виелица. Втурнахме се навън да докоснем първите падащи снежинки. Часовете се нижеха, а те падаха безшумно и меко и постепенно изравняваха релефа на земята. Нощта ни захлупи със снежен покрив и на сутринта почти не различавахме околния пейзаж. Снегът беше изличил всичко. От пътищата нямаше и следа  Само една безкрайна бяла пустош и тук-там стърчащи голи дървета.
Вечерта от североизток излезе силен вятър и вихрено завъртя снежинките. През нощта бурята така се разбесня, че гредите скърцаха и стенеха, а ожесточилият се вятър блъскаше в прозорците клоните на дървета.
Чак на третия ден бурята се укроти и снегът спря. Слънцето проби през обл20аците и освети хълмистата равнина. Във всички посоки се виждаха високи могили, а непроходимите преспи бяха блокирали цялата равнина.
Хората прокопаха тесни пъртини през преспите. Дърветата стояха бели и неподвижни като мраморни статуи. Не се усещаше никакъв аромат наоколо. Слънчевите лъчи докосваха клоните и те искряха като диаманти и при най-лекия допир се изсипваха като порой отгоре. Светлината бе ослепителна.
Преспите постепенно се стопиха, но привечер бурята се разрази отново. Зимата се оказа доста снежна. Понякога дърветата стапяха ледения си обков, а клоните и храстите се оголваха, но езерото оставаше замръзнало и твърдо дори и под слънчевите лъчи.
На места езерният бряг рязко се издига над водното ниво. Точно тези стръмнини превръщахме в чудни пързалки. Гмуркахме се в преспите, прескачахме образувалите се вдлъбнатини и сред облаци от снежен прах достигахме езерото, където се носехме по гладката му повърхност и спирахме чак в отсрещния край.
Един безкраен миг, които ни приковава с нежност към земята. Така уловили вятъра за ръце, се чувствахме божествени.

Слънцето весело надничаше зад огнените си лъчи. Всичко изгаряше наоколо.
Една гарга зърна съд с вода, но гърлото му беше много тясно, а водата блестеше на дъното.
Птицата започна да блъска съда разчитайки, че той ще падне и тя ще утоли жаждата си, но силите й не достигаха.
Изведнъж гаргата взе едно камъче, отиде до съда и го пусна. Така направи няколко пъти. Водата се надигна в съда и хитрушата се напи.
Понякога не е нужно да имаш много сила, достатъчно е да седнеш и да помислиш малко.

Император Адриан се обърнал към равина  Ханания:
– Искам да видя твоя Бог.
– Това е невъзможно, – казал равина
Императорът настоявал упорито, Тогава Ханания му казал:
– Обърни се и погледни слънцето.
А през тази част на деня то греело много силно. Императорът извикал:
– Не мога.
Равинът възкликнал:
– Не можеш да погледнеш слънцето, което е само един от спътниците на Всевишния, а тогава как ще погледнеш самия Бог!