Град Шибам се намира в южната част на Арабския полуостров. Той се смята за най-древния град с „небостъргачи“.
Фантастичният мираж, който се разкрива пред изморения пътник, се появява заради розовите и белите домове, които заобикалят горичката от финикови палми.
Само, че това не е мираж, а древния град Шибам, който е на две хиляди години. Той е бил столица на древното царство Хадрамаут. Намирал се е на кръстопът на керванските пътища. С времето тези търговски пътища загубили своето значение. След разрушението на Марибската язовирна стена, чудо на древната инженерна мисъл, града загубил „голямата“ вода.
Въпреки това градът не загинал. Опасявайки се от набезите на бедуините и нежелаейки да заемат много място в оазиса, гражданите изградили дом крепост.
Най-долния етаж бил изграден от дебели и здрави стени. Тук бил добитъкът и се съхранявали запасите. Горните етажи били предназначени за многочислените семейства. Височината на постройките достигала до девет етажа. Забележете, това е било през 16 век.
Традициите да се строят подобни домове се е запазила и до днес.
Архив за етикет: чудо
Всичко започва оттук
Обвиняват ни, че пишем неграмотно, бе да питат: „Защо….”? А понякога нещата започват така……
След като есента успя да изтласка лятото, което не желаеше да си отиде, извади боичките си и започна вдъхновено да разкрасява всичко наоколо. Идеята ѝ бе да смени всички цветове. Само така можеше да покаже, че сега тя е господарката. Изглежда жълтото, червеното и кафявото бяха любимите ѝ цветове. Листата недоволни от новата си премяна бавно падаха, покривайки земята с тъжен и недоволен килим.
Миналогодишните първолаци, източили се малко това лято, за втори път прекрачиха училищния праг. Очакване и страх, нетърпение и нежелание, устрем и апатия се блъскаха в главичките на малчуганите. Децата не знаеха с какво ще ги изненада предстоящата учебна година.
Учителят, леко приведен от бурите през изминалите години, с благ глас прикани и поведе децата към стаята. Старите чинове с изтъркани от седене седалки и надупчената, като от шрапнели, черна дъска срещнаха спокойно порасналите деца.
Отново е час по български език. Децата шумно разгърнаха тетрадките и въоръжени с разноцветни химикали очакваха следващите напътствия на учителя. Днес той беше решил да разбере, до колко децата могат да пишат вярно. Предстоеше диктовка.
Тежка въздишка се изтръгна от нечии гърди.
Мъжът започна бавно да диктува, като по няколко пъти повтаряше фразите, както и някои думи недочути от питомците му. Стиснали устни с химикали в ръка, децата се опитваха да наредят непокорните букви върху редовете.
На първата маса седеше дребно къдрокосо момиченце. Буйните му кичури своеволно заемаха невероятни положения, защото малката детска ръка ги разбъркваше непрекъснато. Изглежда, детето се затрудняваше сериозно. За някои думи се двоумеше, защото не знаеше точно как да ги напише, но словосъчетанието „Съветски съюз”, срещащо се толкова често в текста, го хвърляше в ужас. Реши да го напише така, както го чува, но веднъж му се струваше, че учителят казва „съветски”, а в друг „съвецки”. Детето бе напълно объркано. Накрая реши една част от трудното словосъчетание да напише със „ц”, а другата с „тс”.
Диктовката свърши. Децата облекчено въздъхнаха. Учителят ги посъветва преди да предадат работите си внимателно да поправят допуснатите грешки. Несигурност и страх обгърна къдрокосото дете. То реши да остави нещата така, както са си, пък каквото ще да става. Плахо подаде тетрадката и се сви на мястото си.
На другия ден, застанал пред децата, учителят държеше купчината детски тетрадки. Децата с трепет очакваха резултатите. Всяко получи своята тетрадка и я разгърна разтреперано.
Малкото къдрокосо момиченце отвори тетрадката си и замря. Червеният химикал не беше пощадил думите и от тях се лееше кръв.. Цялата страница беше същинска касапница. Най-отдолу извила грациозно шия се усмихваше заплашително нежелана двойка.
Не може да се каже, че детето бе изненадано, но се надяваше на някакво чудо. То загърби страха си и философски заключи: „И двойките са за учениците. Ако не бяха нужни, не биха ги измислили?”
Какво е това, примирение или безразличие? Липсата на характер или неумение да се помогне навреме?
И като си помисли само, че всичко започва оттук, от училищната скамейка……
Операта в Сидни
Тази опера днес е модерно класическо чудо. Тя присъства във всеки списък на съвремените чудеса. Обичана е толкова, колкото и „Конкорд”.
Прекалено малка, за да побере на сцената си някое голямо оперно произведение, а в същото време е доста „стара” за творение на съвремената архитектура.
Един шегаджия казва, че Австралийската национална опера е принудена да използва „сцената в Сидни, докато оркестърът ѝ е в Мелбърн”.
Историята на това модерно чудо, отнело три години за компютърна обработка, за да бъдат изчислени бетоните криви, които младия архитект Йорн Утсон е скицирал в своя бележник. Те се преплитат с древния разказ, в който се говори как богинята Артемида сама поставя огромните мраморни греди на архитрава в своя храм, както и с информацията, че титаний и смола свързват сградата на операта, която е намек за новаторски технологии.
Когато се изкачвате в операта, усещането е подобно на това при изкачването на пирамидите.
Странна светлина над гроб в Турция
Обикновено твърдим, че човек е цар на природата. Но случващите се в тази природа необясними явления дали няма да опровергаят това твърдение? Отделни случай трудно се обясняват чрез знанията, които имаме.
Случилото се в Турция се отнася към категорията необясними явления. На фотографията е запечатан момент, който не може научно да се обясни. Ясно се вижда как от гроба на турски мъченик излиза светлина.
На друга снимка се вижда как светлината се откъсва от гроба и полита към небето. Едва ли някой учен ще е в състояние да обясни това чудо. За религиозните лидери това е душата на мъченика.
И като се има предвид, че според исляма, мъчениците, са предназначени за едно от най-високите места в небето, причината за такава ослепителна светлина за вярващите е очевидна.
До какво могат да доведат бракувани незатварящи се прозорци
През 30-те години на миналия век, Джозеф Фиглок, жител на Детройт, си вървял по улицата. Изведнъж от прозореца на многоетажно жилище върху главата на Джозеф паднало едногодишно дете. Участниците в инцидента се отървали с лека уплаха.
По-късно се изяснило, че млада и безгрижна майка, просто е забравила да затвори прозореца, а любопитното й чедо се качило на перваза на прозореца. И вместо при падането детето да умре, попада в ръцете на объркания си неволен спасител.
Ще си кажете поредното чудо. Но какво ще кажете за това, което се е случило година след това?
Джозеф вървял по улицата и изведнъж от многоетажното жилище на главата му паднало същото дете.
Оказало се, че Джозеф сам е поставял тези бракувани прозорци, които не се затваряли добре, за което бил наказан.
За да не изкушава съдбата той започнал да минава от другата страна на улицата. Минали години. Но както казват, от съдбата си не можеш да избягаш.
Минавайки по познатата улицата от същия прозорец на глават му паднала девойка, която се оказала падналото дете на главата му преди 15 години.
Скоро след това Джозеф се оженил за момичето и от тогава не поставял вече прозорци, но с овладяване на технологиите свързани с професията си не се разделил. Това се оказало много удобно след брака му, защото се занимавал с това, още дълго време.