Всичко се дължи на традицията. Едно вино става наистина добро едва когато пусне корени в историята на хората. Ако дядо ти е вдигал с него наздравици, когато се е родил баща ти, ако с него се е вдъхновявал Джото, докато е изписвал църквата в Скравена, ако преди три хиляди години е било донесено като жертвен дар от едно момиче….

Три хиляди години са много време.

Разбери, с това не искам да кажа, че сортовете лози трябва да са стари, имам предвид самото вино, неговата индивидуалност, която е пуснала корени в нас.

Хората и виното, са имали време да се опознаят, да свикнат едни с други. Това е стара дружба, която се предава по наследство, от страна на хората, и на виното също и от страна на винаря, и на пияча .

Това е прастара дружба. Ти не знаеш, но виното тук е правило големи услуги на града. Когато бил завладян от Венеция за първия път през 1202 г……

Венеция била тогава мярката за всичко и през тази година дожът на Венеция пристигнал в Триест с внушителната си армия. Той водел множество тежковъоръжени кръстоносци. Не знам дали триестците наистина са се зарадвали на гостите, но за всеки случай забили камбаните на църквите. Една делегация от духовници със запалени свещи и най-тържествените си одежди поздравила дожа от името на града.

Дожът се казвал Дандоло, изискано име. Хората разказват, че бил с впечатляваща осанка, висок мъж с буйни бели коси. Вървял напето, но трябвало някой да го води, стъпка по стъпка, тъй като бил сляп като къртица. И така той стоял там пред тежковъоръжените рицари, венецианските патриции и велможи, загърнат в най-фин плащ. И очаквал пълното покоряване на Триест. Опасна ситуация.

Епископът на Триест оповестил:

–  Гражданите на Триест се предават.

Дожът не реагирал. Епископът се заклел във вярност. Дожът не трепнал.

– Триест поема задължението, – продължил нататък епископът, – да бъде в услуга на венецианците подобно на другите градове на Истрия и обещава да се бори с пиратите на Ровиньо.

По онова време те са били истинска напаст за търговията на Венеция. Дожът Дандоло не помръднал и останал като камък. Какво можели да предложат още триестците? Епископът извисил глас:

– Всяка година петдесет бъчви с най-доброто вино ще има за двореца на дожа.

Всички очи се насочили към дожа.  В този миг,  през строгото му лице пробягнала усмивка и той дал знак, че договорът може да бъде запечатан върху хартия.

Разбираш ли! Като пиеш това вино, във вкуса му се усеща, че то може да извоюва усмивката на най-големия от всички дожове.

Имаше един алчен владика. По неговия епитрахил бяха закачени банкноти. Той имаше навика да бърка дълбоко в църковната хазна.
Един ден при сутрешната литургия, като размахваше тамяна на всички страни, епитрахилът така се влачеше подире му през цялата църква, че нямаше човек, който не беше забелязал подгъва с  парите.
Дори най-смирено вярващите трябваше да прикриват смеха си зад сплетените в молитва ръце.
Придружителите пък изскочиха навън и така се смяха, че чак снегът се разтопи под краката им.
Кой е виновен за цялата неразбория?

В турско време еснаф се е наричало сдружение на майстори от един на същ  или сродни занаяти, например като хлебари и симитчии. Членовете на еснафа се събирали всяка година на общо събрание, наричано с думата от италиански произход лонджа, на което избирали свой „първомайстор“, нещо като председател на еснафа, негов помощник и еснафски съвет от 3–4 членове. Първомайсторът ръководел заседанията на еснафския съвет и задължително участвувал в него при приемане на нови майстори, калфи и чираци.  Изпълнявал ролята на съдия в спорове между майстори от еснафа. Имал право да наказва. Например, да затваря дюкяна за няколко дни или да наложи глоби в полза на църквата. Той контролирал общата каса и т.н.
Провъзгласяването на нов майстор и член на еснафа ставало с одобрението на всички майстори, най-често на угощение, давал от калфата-кандидат.  Там първомайсторът му препасвал една занаятчийска престилка, знак на майсторството, а кандидатът внасял в касата на еснафа сума от около 400–500 гроша.
В Сливен, оживен икономически център, са се сдружавали и дребните търговци, продаващи еднородни стоки. Еснафите в града са били около петдесет, като най-богатите и най-влиятелните измежду тях били абаджийският, тюфекчийският ,т.е. на оръжепроизводителите, месарският, бакалският, кожарският и пр

Думата „психология“ има гръцки произход и се превежда като „наука за душата“. Така психологът се явява специалист на човешката душа.
Душата на човек е едно безбрежно, тайнствено море. И не всеки е в състояние да води кораба безопасно по бушуващите страсти. Само опитния кормчия, който е преминал изпитанията на плаването по житейското море и не се е загубил в него, може да помогне на другите. Такива опитни кормчии в църквата се явяват нейните свещенослужители. Тях с пълно право можем да ги наречем специалисти на човешката душа.
За да обясним как действа духовната грижа на свещеника ще прибегнем към следния пример. Когато човек е болен, обикновено викат „бърза помощ“. След отстраняване на първите атаки на болестта на пациента се предписва дългосрочно лечение. В църквата  ролята на „бърза помощ“ играе свещеника, а дългосрочното лечение е духовната грижа за човека. За да може духовникът да даде духовна помощ е нужна благодат от Господа.
На запад, когато влиянието на църквата отслабва, психическите проблеми при хората остават, но тъй като няма кой да им окаже помощ те се задълбочават и като аналог на свещениците се появяват психолози и психотерапевти.
Възниква въпросът: До каква степен психолог или терапевт може адекватно да реши проблема или духовно изцеление на психично заболяване? Дали е сравнима помощта, която се получава чрез свещениците? Разбира се, че не.
Но кой по-добре от Бога познава душата на човека? И кой по-добре би се справил  от Него с душевните проблеми на хората. Свещениците са само оръдията, чрез който Той осъществява своята помощ.
Когато хората напуснат църквата, пълнят болниците, психиатриите и затворите. Защо? Липсва им Писанието, основа за разбиране и развитие на същността им.

Може би е добре, че естествените ни възможности са ограничени. и не само физическите, но и душевните и психическите.
Ние имаме радост. Неизразима радост на обещание, надежда за преобразяване, за получаване на невероятна относно „естеството“ ни завършеност. О, ако можехме да оценим, тази невероятно щастлива възможност!
Замъгляването е страшно нещо. То кара човек да  престане да разбира за какво е призван. От тази нечувствителност в душата расте разрушителна пустота,
Днес човек се забавлява, шегува се, убива времето си или скърби, озлобява се от безсмислието на живота си. Това е едно безизходно състояние, безнадежно съществуване.
Именно днес ние си спомняме факта за идването на Святия Дух върху апостолите и раната църква. Във Святия Дух всяка душа оживява. Всичко това е неразбираемо за оскъдния ни човешки ум. Ако човек се опита да познае Бога умствено, душевно и аскетически, това е равносилно на търговия, при която си купуваш „механизъм“, за да достигнеш Създателя си.
Не, всичко е много по-просто и прекрасно, отколкото можем да си го представим. Господ Бог, Светата Троица ни дава Себе си, за да приемем този дар, Той ни дава способност за това.
Това е особено важно да се разбере днес, когато  някои със собствени сили се стремят да достигнат небето, облягайки се на своето високоумие.
Днес ние си спомняме за слизането на Светия Дух върху апостолите, и обозначаваме този ден като раждането на Църквата. Защото именно в единодушието на Църквата ние намираме в Бога пълнотата на живота. Това, което лежи в основата на Църквата обуславя пътя на преобразяването, очистването и освещението на живота ни.
Това не е моментен акт, като будистко „просветление“, това е начинът, по който внимателната и чувствителна човешката съвест се ръководи от благодатта на Светия Дух. И това пътуване започва в човешкия живот на Земята. По този начин, това преображение и изкачване към Бога става смисъла на живота ни.