Не им викайте, не ги ругайте. Усмихвайте им се повече.
Това са нашите деца.
Простете им грешките, нека растат радостни и щастливи.
Децата са дар, ние сме отговорни за тях. Не забравяйте това!
Малчуганите не умеят да лъжат. Те имат безгранична фантазия, цял свят изпълнен с разнообразие, непредвидени и неочаквани идеи. А толкова неща имат да ни разказват …. Вслушваме ли се в думите им? Достатъчно търпеливи ли сме….?
И в днешния летен ден, детския смях звучи като музика. Радостта и любовта са техни съюзници. Те разцъфтяват като цветята в градината, ако им позволим това….
Ще го направим ли? Нека да не е само един ден в годината. Повярвайте ми, резултатите няма да закъснеят.

Те седяха на пейката в парка и разговаряха. Птичките сладкогласно огласяха всичко наоколо. Цветя нежно отваряха чашките си, жадни за слънчевата ласка и милувка.
Тя беше жена на средна възраст с коси, в които се прокрадваха бели нишки. До нея малчуганът със сияещи очи попиваше всичко наоколо звуци, цветове….
Жената се обърна към момчето и го попита:
– Обичаш ли ме?
– Да, – отговори детето без да откъсва поглед от птичката кацнала наблизо.
– Защо ме обичаш? – настойчиво продължи жената. – Толкова много ти се карам, наказвам те, не ти разрешавам да ядеш много сладко и дълго да гледаш телевизия или да седиш на компютъра.
Момчето внимателно слушаше, а после каза:
– Аз не искам нищо от теб. Обичам те просто така….

Момчето слушаше безмълвно и следеше движенията на баща си. Мъжът се върна няколко крачки назад, погледна благо сина си и каза:
– Ти си моята градина, в теб виждам осъществени всичките си мечти.
Усмихна се, унесен се в размисъл, а после продължи:
– Може би е нормално един баща да вижда в детето си невиност и доброта. Но ако можеш, сине мой, ти сам да съзреш това в себе си, независимо с какви ужаси и разруха ще се сблъскаш, ще започнеш да вярваш, че и най-малкото късче красота, което откриваш тук или там е отражение на небесните селения. Те наистина съществуват. Достатъчно е да се потопиш в мечтите си и да позволиш на доброто да изплува в теб.
Бащата хвана сина си за ръка и двамата тръгнаха към параклиса.
Денят бързо просветляваше. Слънцето пробиваше през изтъняващата мъгла. А пред очите изплуваха цветя, колебливо изникнали, из под несигурната ръка на художник.

Една от трагедиите на порастването е, че свикваме с нещата. Това си има и добра страна особено, когато раздразненията престанат да бъдат раздразнения.

Но загубата е голяма, когато свикнем с червенината на изгряващото слънце, с кръглостта на луната, с белотата на снега, мокротата на дъжда, синевата на небето, жуженето на земните пчели, свирнята на щурците, невидимостта на вятъра, незъзнателното постоянно движение на сърцето и диафрагмата, странността на носа и ушите, броя на зрънцата в пясъка върху хилядите плажове, неспирния шум от безбройни вълни и десетки цветя облечени в кралски одежди, които цъфтят в планините и никой не ги вижда освен Бог.

Имайте „свеж поглрд’ върху нещата. Гледайте ги сякаш ги виждате за първи път. Не към празния продукт на натрупания с хилядолетия безценни случайности, за които никое дете не мечтае, но към личната творба на безкрайно силния, изобретателен и жизнерадостен Творец.

Кой е направил земата, моретата и всичко в тях?

Приканвам ви да повярвате като децата, че днес, точно сега, се добавя щрих върху космическото платно. И когато му дойде времето ще разбера с радост, че този щрих е направен от Архитекта, Който нарича Себе Си Алфа и Омега.

Тя се заизкачва по стълбите с малки леки стъпки, като придържаше с пръсти роклята си.

– Браво! – каза й красива жена, която беше седнала сред цветята.

– Упражнявах се да вървя бавно, – отговори тихо тя.

– Какво си решила да правиш? – попита съпричастно жената.

– Искам един ден да вървя като теб, мамо, плавно и грациозно.

Лицето на жената се вкамени. Тя се приближи към момиченцето, наведе се над главата му и каза:

– Няма значение как ходиш, миличка.

– Така ли? – невярващо попита детето.

Тя бе дребно момиченце. Изпитваше болка не толкова от ширината на крака си и стегнатата обувката, нито от отражението в огледалото си, а от тъгата в очите на майка си, когато се споменеше за крака й. За това обикновено избягваха тази тема.

– Не, наистина ….. Благодарна съм, че можеш да ходиш изобщо, – и майка й се усмихна с обичайната си лъчезарност.

Детето не смееше да помръдне, опасявайки се, че чрез диханието си ще пропусне мига. Майката се наведе, целуна я  и разсипа косите й по лицето.

– Хубаво е, че някой може да се наслаждава в такъв горещ и задушен ден, – прокънтя смехът на жената.

Детето усети как майка му се отдалечава плавно, ефирна като слънчев лъч.