Не веднъж са питали Баал Шем Тов:
– Защо благочестивите хора са по бедни от тези, които никога не се молят?
В отговор той им разказвал следната притча:
„Решил царят да възнагради своите верни слуги и им казал, че ще изпълни всяко тяхно желание. Едни поискали богатство, други почести и той изпълнил желанията им. А верният му слуга казал: „Моето желание е да ми разрешиш да разговарям с теб три пъти на ден.“
– За нас вярващите, – заключил Баал Шем Тов, – богатството и почестите са възможността да се приближаваме до Бога по време на молитва. И Той изпълнява нашите желания.

През 1912 г., много преди появата на прототипа на съвременния компютър, испанския инженер Леонардо Торес Кеведо конструирал електромеханичен автомат „El Ajedrecista“, който се смята за първата в историята компютърна игра.
Устройството представлявало шахматна дъска, което с помощта на предвижващи от машината електромагнити придвижвало три фигури в ендшпил, цар и топ до матиране на противниковия цар.
Ако е направен незаконен ход от противоположната страна, автоматът веднага сигнализира.
Автоматът не давал мат за минималния брой ходове, но винаги
гарантирал завършването на шахматния ендшпил с матиране на противника.
El Ajedrecista е истински автомат, построен, за да играят шах без човешко ориентиране.

През 1699 г. в на кораба „Крепост“ била група от руски посланици оглавявана от секретарят Емелан Украинцев. Неговата мисия се заключавала в подписване на мирен договор.
Корабът „Крепост“ бил командван от капитан Памбург, португалец, бивш пират, за чиято глава английските власти давали солидна сума.
„Крепост“ влязъл внезапно в Истанбул, освободил се от турския ескорт и заявил за себе си чрез оръдеен поздрав, който предизвикал немалко объркване в Османската империя.
Но групата от посланици не се ограничила само с този „дипломатически гаф“. Капитан Памбург сметнал за необходимо да посети английското посолство, където отказали да го приемат. Това предизвикало серия от „неподходящи изрази“ по адрес на посланика и Негово Величество краля на Великобритания.
Последният не останал длъжник и на дипломатическия прием, организиран от турците, съгласно отчета на Украинцев,“избълвал хули“ за височайшата особа на руския цар. В отговор на това съветникът му отвърнал с още „по-неприлични думи“ и псувни.
Така можем да заключим, че в този случай псувните и нецензурния език са начин за разговаряне в дипломацията.
В заключение трябва да отбележим, че мисията на Украинцев се е увенчала с успех. Мирът с Турция бил подписан.

Бяха го хванали преди няколко месеца. На царя му се бе разминало, той не успя да го убие. Отровата случайно бе погълната от едно малко кученце. Но виновникът бе бързо открит и задържан.

Днес му предстоеше съд. Обвинението не предвещаваше нищо друго освен смърт.

Царят бе решил да разнообрази процеса на съда и за това накара човека, който е заловил убиеца да го защитава.

„Защитникът“ се изправи и погледна обвиняемия. След дълга пауза попита:

– Защо толкова мразиш нашия цар?

Този въпрос дълбоко засегна обвиняемия.

– Как мога да не го мразя? – каза убиецът. – Той унищожи рода, семейството и дома ми. Подтикна най-големият ми син да се самоубие. Нима това не е достатъчна причина?

Защитникът се вжива в ролята си.

– Вие искате да защитавам този човек и аз ще го направя, – той се съсредоточи и спокойно продължи. – Първо, искам да ви обърна вниманието към факта, че този човек е на повече от 70 години. Той е болен и е към края на живота си. Страда от една ужасна болест – омраза. Тя е разяждала 40 години тялото му. Откраднала е покоя и радостта му. Почернила е душата му. Трябва да призная, че е виновен и заслужава смърт, но опита му за убийство нали не е успял? Той е обезкуражен. Всичките му илюзии са отнети. Това води до постоянно страдание и наказание. Това е напълно достатъчно, за да събуди у вас съчувствие. Моля за вашата милост, господа съдии. Оставете го в тъмница, но пощадете живота му. Осакатената му от омраза душа ще извърши останалото.

– Развържете ръцете му, – каза царя.

Обърна се към обвиняемия и го попита:

– Каква е твоята присъда?

– Бих искал да бъда обезглавен, – каза подсъдимия, – все ми е едно дали ще бъде с брадва или с меч, важното е палача да си разбира от работата.

– Готов ли си за смъртта? – попита го царя.

– Да! – отговори обвиняемият, неочакващ милост от никого.

– Ти може да си се примирил със смъртта, но не си готов за нея.

В очите на затворника се четеше недоумение.

– Зависта те изяжда отвътре. Може би си се почувствал малоценен и безпомощен и за това си решил, че едно убуйство ще те издигне в очите на другите. Какво направи със живота си? Той е пропилян. Колко жалко.

Човекът наведе глава и едва каза:

– Не знам вече! Всичко ми е все едно!

– Все още ли завиждаш? Нима не съжаляваш за пропилените години? Омраза ли изпитваш или разкаяние?

– Разкаяние ли, какво е това? – Обвиняемият прокара треперещата си ръка по изпотеното си чело. – Само едно знам, ти отново победи.

Вярата е телефонния кабел, който съединява Земята с Небесата. По него бързо се движат Божиите отговори изпълнени с любов. Но ако се провали тази телефонна връзка, как ще получим обещаното?

Когато се намираме в изпитание, чрез вяра получаваме помощ в трудна минута.

Без  вяра напразно ще викаме към Бога. Няма друга връзка, която да ни свързва с Твореца. Ако има преграда на пътя, как ще общуваме с Царя на Царете?

Вярата ме облича с Божията сила, която ми дава защита. Помага ми да се противопоставям срещу адските пълчища. Дава ми възможност да тържествувам над врага.

Вярата зачита Бога, а Бог признава вярата.