Добри живееше в общински апартамент със рижото си коте Тошка.. Отношенията му със съседите бяха приятелски. Никой не нахалстваше, не нарушаваше и не налагаше свои правила. Кавги възникваха много рядко.
Тошка стана любимка на всички, въпреки че понякога вместо милувка даряваше по някоя и друга драскотина.

Но веднъж с тази рунтава, локоранжева топка се случи нещо доста необичайно. Тошка се разхождаше из стаята, но изведнъж рязко спря. Загледа се в пустотата, козината ѝ настръхна. Животинчето изпищя като диво животно.

– Тошка е полудяла, – каза си Добри.

Но към нея не смееше да пристъпи.

След около 15 минути на вратата се почука.

Развълнуваната съседка Ирена като на скоропоговорка сподели:

– През прозореца, представяте ли си…. а сега лежи на асфалта в локва кръв…

– Какво се е случило? – неразбиращо попита Добри.

– Петър, този дето живее над теб, с очилата, скочил от прозореца, – уточни съседката.

– И защо го е направил?

– Дължал голяма сума, – каза Ирена. – Заплашвали го.

След като жената си отиде, Добри съчувствено погледна котката си.

Тошка седеше под дивана,  от там трудно би я измъкнал човек. Добри реши да я изхитри. Той поднесе към уплашеното животно, доколкото това беше възможно, памук натопен във валериан, а след това го постави до купичката за храна на котката.

След известно време, не можейки да устои на изкушението, Тошка изостави своето убежище.

– Странно, – каза си Добри. – Какво ли е видяла котката? Навярно това е била смъртта, изобщо не се съмнявам в това. Нали такива като нея усещат земетресение, много преди то да възникне……

Вечер, когато денят изгубеше светлината си  и мрак покриваше всичко наоколо,  се случваше нещо странно.

– Къде отива това куче всяка вечер? – питаха се хората, които го срещаха захапало с устата си почти пълна торба. – Сигурно  пак е успяло да открадне нов пакет. От къде ли ги взима?.

Запознайте се, той е Лиско, светлокафяв пес, с изключителен интелект. Неговите очи излъчваха безкрайна доброта и загриженост за останалите животни от гетото, където живееше.

От няколко години всяка вечер той се срещаше в девет часа с професор Ранчев.

Човекът се бе привързал много към кучето и започна да го храни, но Лиско не изяждаше цялата храна. Част от нея той взимаше със себе си, когато си тръгваше.

Професорът започна да приготвя повече храна, за това невероятно куче, за да може то да отнесе със себе си повече. Ранчев предполагаше, че Лиско складира някъде запаси от храна, но дали в действителност бе така?

Къде отиваше този четирикрак приятел?

Лиско носеше пакета с храна на няколко мили до крайните квартали. Там бяха няколко опитомени от него бездомни животни от гетата.

Храната, която донасяше Лиско се разпределяше между няколко кучета и една котка, която Лиско бе взел под своя закрила. В това разнообразно животинско семейство имаше и кокошки, които също бяха хранени с част от донесената храна.

Животните ядяха всичко, което Лиско им носеше. Всяко от тях знаеше, че докато това куче е живо, те няма да си легнат с празни стомаси. Всичко това те имаха благодарение на Лиско.

Него никой не го бе учил да постъпва така, но това куче бе опитомило бездомните животни от гетото съвсем само. За тях Лиско бе като майка.

Бог беше благословил това изключително куче с невероятен жизнен път. Това животно бе с повече душа, отколкото милиони хора по земята.

В големият град съседите дори не се познават. Понякога само се разминават и вяло, поради стар запазен навик се поздравяват.

Людмила скоро се нанесе в двустайния апартамент на един не многолюден блок, не че в него нямаше хора, а поради простата причина, че те само се разминаваха, дори без да се поздравяват. Не се интересуваха един от друг. Дори някой да умреше от тях, другите нямаше да разберат, докато не се разнесе зловонната миризма от апартамента му.

Людмила имаше три деца и ежедневието ѝ бе запълнено до секунда, но тя обичаше да общува с хората и се стараеше да им помогне с каквото може.

До нея живееше възрастна жена. За нея казваха:

– Те е много ексцентричен човек. Живее сама, не общува с другите от блока и в дома си не пуска никого.

Людмила си помисли: „Тази жена навярно има нужда от помощ, но не знае към кого да се обърне“.

Тя няколко пъти се опита да заговори възрастната жена:

– Здравейте! Ако имате нужда от помощ бих могла да ви помогна.

Но старицата се свиваше и отказваше всякакъв контакт.

Людмила не се отказваше лесно особено, когато нещата не вървяха. Тя чувстваше, че тази жена се нуждае от помощ, а тук никой не ѝ обръща внимание. Людмила продължи да я поздравява и да ѝ предлага помощта си.

Най-накрая възрастната жена ѝ се довери, дори ѝ отвори вратата на апартамента си.

Когато младата жена влезе в него, разбра защо тази старица се държи така странно. Това, което видя се оказа много по-лошо от това, което очакваше.

Подът бе покрит със доста голям слой мръсотия. Дрехите бяха стари, а мебелите напукани. В кухнята почти нямаше храна.

И Людмила се хвана за работа. За няколко дена почисти апартамента. Изхвърли старите мебели и ги замени с запазени, които ѝ отстъпиха приятели и познати, когато им разказа историята на баба Мина. Превърна жилището в място, подходящо за живеене.

Изведнъж всичко се промени за старата жена, не само леглото, мебелите и всичко останало в апартамента. Тя вече имаше нови приятели, които често я посещаваха, готвеха ѝ и се грижена за нея.

Не е вярно, че хората в града, не се обичат и не желаят да общуват един със друг, просто им трябва повод, за да покажат добротата си.

За разлика от другите кореноплоди сладките картофи могат да се съхраняват продължително време, дори при високи температури.

В свеж вид сладкият картоф не се употребява в храната.

Един картоф може да достига до 8 килограма.

В редица страни на Африка сладките картоф са главен източник на препитанието им.

Световен лидер в отглеждането на сладки картофи е Нигерия. През 2012 г. в Нигерия са извадени 38 милиона сладки картофи, докато в Гана, която държи второ място по производството на културата е успяла да събере само 6,64 милиона тона.

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.