В Рим предстояха поредните увеселения за народа. Това бяха борби на хора с редки зверове. Най-вече с лъвове с необикновена големина. Между тях се отличаваше един едър екземпляр със своята свирепост сила и ужасяващ рев.

Между робите, които трябваше да се сражават срещу тези зверове бе Андроник, които бе притежание на един сенатор. Робът не бе угодил на господаря си и той го бе пратил на лъвовете.

Дойде ред и на Андроник. Той бе изтласкан напред, а зад него се затвори желязната решетка.

Лъвът забеляза от далече новата си жертва, но изведнъж се спря. След това се приближи кротко до роба, започна да върти опашка като малко кученце и облиза ръцете му.

Андроник бе затворил очи и целия трепереше, но когато усети, че животното е дружелюбно към него, той изненадано погледна звяра.

Робът протегна ръка и започна да чеше лъвът между ушите, а животното ръмжеше от удоволствие.

Публиката се изправи на крака и започна да аплодира двамата човека и звяра.

Императорът извика Андроник и го попита:

– Какво става? На какво се дължи благоволението на този звяр към теб?

– Моят господар се отнасяше много жестоко с мен, – започна да разказва своята тъжна история младият мъж. – Биеше ме всеки ден за щяло и нещяло.  Един ден реших да избягам. Не можех да отида в никоя провинция, защото господарят ми щеше да ме намери навсякъде. Затова се насочих към пустинята,

– Но там човек трудно оцелява, – прекъсна го императорът.

– Бях решил, че ако не намеря някакво препитание, ще се самоубия, – отговори Андроник.

– И какво стана по-нататък, – нетърпеливо попита императорът, искайки да чуе края на историята.

– Беше непоносимо горещо, – продължи разказа си робът. – Видях една пещера и веднага се вмъкнах във нея. Малко след това се появи този лъв с окървавена лапа. Той реше от болка.

– Не се ли изплаши от него? – попита императорът.

– Да и то много, но той като ме видя свит в края на леговището му, доближи се внимателно до мен и протегна окървавената си лапа, сякаш се молеше да му помогна.

Всички бяха затаили дъх и прехапали устни от напрежение.

– Извадих парчето дърво, което се бе забило там. Почистих раната от пръста. Почувствал облекчение от болката, лъвът се унесе и заспа. От този ден двамата заживяхме заедно в пещерата. Хранехме се с една и съща храна. Донасяше ми най-хубавото месо от животните, които ловеше.

– Сурово ли го ядеше, – попита един от свитата на императорът.

– Понеже нямаше огън, го печах на слънце.

– Как те хванаха? – попита императорът.

– Минаха три години. Един ден ми дотегна този живот и си тръгнах . На втория ден ме хванаха войниците и ме заведоха при моя господар, а той ме прати на арената при лъвовете. Изглежда същия този лъв са го хванали и сега двамата се срещнахме тук.

Императорът възхитен от случилото се заповяда:

– Наказанието на този роб се отменя и той е свободен, а лъва му се подарява.

Свраката бе черна като всички свои посестрими, но бе необикновена. В какво? Не бързайте, нека всичко върви по реда си.

Тя живееше при един бръснар и по чуден начин можеше да възпроизвежда, всички гласове и звуци, които бе чула. Хората пълнеха бръснарницата най-вече, за да чуят какви нови интерпретации можеше да прави.

Един ден от там минаха тръбачи, които огласиха цялата улица със звучните си тръби.

На следващия ден свраката стана мълчалива.

– Колко е замислена и тъжна, – каза някой, който я бе видял в новото ѝ състояние.

– Навярно звукът на тръбите я е оглушил, – загрижено прибави друг.

– Тя нацяло е загубила гласа си, – поклащаха съчувствено глава трети.

Една сутрин в бръснарницата се чу ясен звук на тръба. Хората се огледаха изненадано, но никъде не видяха тръбач.

Накрая разбраха, че звукът идва от свраката. Тя бе толкова дълго мълчала, че този сюрприз смая всички.

– Явно за нея това е бил по-особен звук, – коментираше един възрастен господин. – Тя се е обучавала вътрешно и се е готвела да го повтори.

– Сега гласът ѝ звучи по един по-съвършен начин, – обади се един младеж. – Нюансите, паузите и повторенията звучат затрогващо.

– Щом е млъкнала, това обучение е изтласкало всичко, което е знаела до сега, – констатира самият бръснар. – Това я е накарало да се отнася с презрение към предишното.

– За това пък новата имитация е съвършена, – заключи дебело старче с очила, които бяха паднали ниско на носа му. – Ето и резултатът, всеки от нас помисли, че чува тръба.

Тази душевна болка на Евлоги не можеше да се дефинира точно като депресия. Той все още бе в състояние да изпълнява задълженията и въпреки всичко избираше да върви напред.

Общуваше с хората, независимо, че отговорите му не бяха особено духовити и жизнени, но дълго оставаше под одеялото и дремеше в пълна тишина. Това за него изглеждаше доста приемливо.

Успяваше да става навреме всяка сутрин, въпреки че след това използваше не пълната си сила и възможности.

Не, Евлоги не бе депресиран, но не бе и радостен, нито въодушевен за каквото и да било.

Дните си отиваха, но в него оставаше една сива празнота. Усмихваше се от време на време, но не от сърце. В него не кипеше ентусиазъм, нямаше хъс за каквото и да е.

Видя го приятелят му Продан. Забеляза унилият му вид. За нищо не го попита, а само му каза:

– Всеки ден е щедър дар от Бог и нова възможност да изживееш деня си с хваление. Господ ти е дал този ден и го е планирал специално с мисъл за теб. През всеки един ден от живота ти Той има план за теб, който винаги включва обилна доза хваление.

Евлоги махна с ръка. Все едно казваше: „Всичко е безнадеждно. Има ли смисъл всичко това?“

– Ако искаш да имаш увереността, – каза Продан, – че всеки ден участваш в Божията воля за живота си, важно е да започнеш деня си с хваление, да го изпълниш с поклонение и да го завършиш с благодарение. От сутринта до последната ти мисъл вечерта, преди да си легнеш, избери единствено да величаеш Господа и никога да не се съмняваш в Него. Ние не сме хора, които винят Бога, а такива, които Го благославят!

На Евлоги това му звучеше като натрапчиво нравоучение, но като се замисли, откри, че в думите на приятеля му имаше истина.

„Защо да не опитам, – реши в себе си той, – нищо не губя!“

Богослужението свърши и хората се изнизаха навън в двора на църквата. Към свещеникът приближи баща с малко момченце. Преди мъжът да каже каквото и да е на Божия служител, малкият попита:

– Тате, какво е това благодат?

Свещеникът бе изумен.

„Това е малко дете, – помисли си служителят, – как да му го обясня, че да го разбере“.

Бащата се усмихна и предложи на сина си:

– Хайде да отидем на детската площадка.

Не си мислете, че този мъж искаше да отклони вниманието на сина си към играта, за да забрави трудния си въпрос. Той имаше нещо на ум.

Детската площадка се намираше близо до църквата, така че не им отне много време да отидат до до нея.

Там имаше напречни греди с различна височина. Бащата предложи на момчето:

– Хвани се за някоя от гредите.

Малкият избра най-ниската и увисна на нея без особени затруднения.

Бащата го подкани:

– Хайде иди към по-високата.

Малчуганът се повдигна на пръсти, силно протегна ръце и с голямо усилие се улови за нея.

– А сега опитай и с най-високата, – плесна с ръце бащата.

Това бе истинско предизвикателство.

Колкото и да подскачаше, от където и да се засилваше, момчето дори не успя да докосне с ръка гредата.

Бащата насърчи сина си:

– Опитай още веднъж, ……. но този път ще ти добавя благодат.

Детето послушно подскочи, баща му го повдигна и момчето извика възторжено:

– Успях!

Сега то вече знаеше какво е благодат.

Вън бе много горещо. Веселин и Пламен бяха отворили широко прозореца и всеки се опитваше да не пречи на другия, а да се занимава със своите си работи.

Веселин четеше някакъв роман, а Пламен бе забол глава в Библията.

Изведнъж тишината в стаята бе нарушена. Пламен скокна възбудено и извика на брат си:

– Виж какво пише тук, – пръстът на по-малкия следваше текста от Библията, който той прочете, – „усърдно да се стараете да живеете тихо, да вършите своите работи и да работите с ръцете си, както ви заръчахме“.

– Какво те притеснява в този стих? – повдигна рамене Пламен.

– „Усърдно да се стараеш да живееш тихо“, това ми звучи доста противоречиво, – Веселин недоверчиво

още веднъж погледна текста.

– „Усърдно“, – започна да обяснява Пламен, – на гръцки е „амбиция“ и означава да имаш високи стремежи, за които трябва да положиш и съответни усилия.

– И това ли е смисъла, да се стремя да живея тихо и незабележимо? – с учудване попита Веселин.

– Не, – засмя се Пламен, – бързаш и изваждаш всичко от контекста. – „Тихо“ означава всъщност „да не се намесваш в делата на другите хора“.

– И какво излиза тогава? – Веселин явно не бе разбрал нищо.

– Един вид, – почеса се по главата Пламен, а след това смело продължи напред с обясненията си, – вместо да си пъхате носа в делата на други хора, трябва да се стремите да постигнете най-високата си цел, най-високия си стремеж, да обърнете внимание на собствените си работи, да се занимавате със своя живота си и да спрете да се намесвате в живота на другите.

– Аха, – Веселин доволно поклати глава, сега нещата му се изясниха напълно.