Манол бе презрях и отритнат от хората човек. Той много тъгуваше, че от църквата в тяхното селище бяха останали само руини.

Болката му бе толкова голяма, че той често падаше на колене и се молеше:
– Къде е църквата Ти, Господи. Останаха само руини, а хората се пръснаха ….

Един ден Манол ясно чу глас:

– Моят разрушен дом възстанови.

Манол запретна ръкави. Започна да трупа дървета и камъни, а на всеки срещнат предлагаше:

– Ела да възстановим нашата църква.

Едни му се присмиваха:

– Ти си луд! Заел си се нещо, което не е по силите ти.

Други само клатеха глава и го подминаваха, а имаше и такива, които се правеха, че не го забелязват.

Той знаеше, че го чака много работа, но не се отчайваше. Облечен в стари, износени и избелели дрехи, мъкнеше дървета и камъни на гръб.

Ядеше само, когато някой му подхвърляше макар и сух хляб, а спеше на земята близо до руините.

С Божия помощ и няколко души, вдъхновени от неговото упорство и усърдие, Манол успя да възстанови храма.

„Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите, също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните“.

Станимир разпалено размахваше ръце.

– Вдъхновяващо е, когато гледаш хората да са отдадени на нещо и да преследват настървено мечтите си.

– Ето Минка, – подкрепи го Атанас, – завърши само за три години колежа и веднага пое задача, която напълно я ангажира.

– Тони искаше много да има кола, – обади се Стефан. – Той е сладкар. Печеше и продаваше торти и това го правеше доста усърдно, докато събра необходимата сума.

– Борисов, – спомена идола си Стамен, – си е поставил за цел, с продажбите си да задоволява нуждите на сто нови хора всяка седмица.

– Това са нечии стремежи, в които нищо лошо не виждам, ако не се прекалява, – поклати глава бай Дамян, който седеше на близката пейка и слушаше разговорът на младежите, – но има по-важни неща които трябва да търсим.

– И какво е по-важно? – напери се Станимир.

Останалите погледнаха недружелюбно старецът, който се намеси в разговорът им без някой да го е канил.

– В отчаянието си, борейки се в пустиня, цар Давид викаше: „Боже, Ти си мой Бог, от ранина Те търся. Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида, в една пуста, изнурена и безводна земя“ и Бог го привлече близо до себе си, – каза спокойно бай Дамян. – Дълбока духовна жажда на Давид можеше да се задоволи само в Божието присъствие.

Младежите го зяпнаха изумени, а възрастния човек продължи:

– Давид си спомняше за срещите с Бога, как живееше в Неговата всепобеждаваща любов и единствено бе удовлетворен, когато хвалеше ден след ден Господа.

– Ти се майтапиш, – нерешително, съвсем тихо каза Станимир.

– Дори през нощта размишляваше за Божието величие и признаваше Неговата помощ и защита, – усмихна се старецът.

– И ся к’во? – повдигна рамене Стефан.

– Божият Дух ни изобличава за греховете ни и ни приканва искрено да търсим Бога. Само от Създателят си можем да черпим всички добри неща, – заключи бай Димитър.

Една част от младежите подигравателно и пренебрежително се отнесоха към думите на възрастния човек, но други, макар че бяха много по-малко, сериозно се замислиха.

Бе слънчево и топло, но хората бездействаха заради епидемията. Камен и Добри успяха да се съберат заедно. Отдавна не се бяха виждали, само разменяха новини по телефона.

– Парите не са проблем, – разроши с ръка косите си Добри, – а нашето сърце, което ги използва, за да промотира себе си и подтиска другите.

– Това състояние винаги ни е водило до егоизъм, – съгласи се Камен.

– По това как използвам парите си и как се отнасям към тях, се разкрива сърцето ми, – продължи разсъжденията си Добри. – Всичко, което имаме е дар от Бога и това е заради неговата благодат.

– По това как гледаме на това, което притежаваме и парите си, определя как ще живеем, – допълни Камен.

– Ако разбереш, че всичко е дар от Бог, – Добри силно се развълнува, – това ще те доведе до щедрост, саможертва и удовлетвореност. С други думи казано, ти ще си добър настойник на това, което имаш и ти е поверено.

– Забележи, – наблегна Камен, – Ако смятам, че това, което имам е благодарение на упоритият ми труд и моите лични постижения, ставам безмилостен. Например ако съм бизнесмен и притежавам малка работилница, задържам плащанията на работниците си по един или друг предлог. Освен това не споделям ресурсите си с тези, които са в нужда.

– Такива хора са жилави и самонадеяни благодарение на многото пари, които притежават.

– Да, – потвърди Камен, – такива нямат нищо против да харчат за себе си, влагайки парите си в дрехи, електронна техника, скъпи екскурзии и купони. Щом човек смята, че парите му принадлежат, тогава нищо не може да го спре да ги харчи за себе си. Според него той си го е заслужил.

– Техните инвестиции са в неща, които гният и унищожават с времето. Те не инвестират във вечното богатство. Наградите, – поклати глава Добри, – за които работим в този свят, като използваме силите си, не съвпада с вечната славна награда, която Христос дава.

– А как е възможно да получим достъп до тази награда? – попита Камен, като лицето му придоби сериозно изражение.

– Не можем да работим и да я спечелим. Тя вече е придобита от съвършения живот на Христос и Неговата пълна и непостижима жертва на кръста. И това е за тези, които влагат вярата си в Исус и не търсят свои собствени трофеи в този свят.

Добро умозаключение за края на такъв разговор, но приятелите трябваше да се разделят и всеки се отправи към проблемите в ежедневието си.

Царят се ожени за прекрасна принцеса. Той я обичаше много. За него тя бе всичко на света.

Обличаше се в бяло. Беше чиста и достойна за уважение. Хората ѝ се възхищаваха, защото бе добродетелна и правеше много за тях.

Един ден царят тръгна на дълъг път и даде нареждания на своя управител:

– Грижи се за моята съпруга. Вземи тази книга и изпълнявай всичко, каквото е написано в нея. Ако изпълняваш всичко от нарежданията ми, като се върна ще те възнаградя, но нарушиш ли и най-малкото от тях ще бъдеш строго наказан.

Измина доста време, откакто царят бе заминал. Управителят осъзна, че хората не са вече лоялни към владетеля и съвсем не са загрижени за съпругата му.

За нея казваха:

– Да, тя е благоразумна, но е прекалено старомодна.

Тогава управителят реши да измени облика на царицата.

Свали белите дрехи от нея и ги замести с пъстри. Изрисува и намаза лицето ѝ. След това започна да я разхожда из царството навсякъде.

Целта му бе да привлече плътски мъжете, чрез промененият образ на царицата, обратно в царството. Той искаше по всякакъв начин да ги задържи, за да не го мъмри владетелят, че са се разбягали.

Когато царят се върна, той бе огорчен от това, което управителят бе причинил на съпругата му.

– Какво си направил? Не чете ли инструкциите ми?

– Но те напускаха царството ти и бягаха в други царства ….. – мънкаше притеснен управителят.

Царят бе безмилостен. Управителят и всичките онези, чийто съвет беше последвал, хвърли в тъмницата.

„Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна“.

Имаше сив косъм и малко накуцваше. Викаха му Марко. Добродушно и послушно магаре бе. Не проявяваше упорство и безропотно носеше всичко, с което го натовареха.

Един ден леля Дина със сина си го претрупаха със кофи и тенекиени кутии и тримата се отправиха към мандрата.

Пътя макар и черен бе добър, но стигнаха стръмната пътека, по която човек трудно се изкачваше. Хората се запъхтяваха, за това бавно пъплеха по нея.

Беше вече обяд, когато се заоблачи. Стъмни се и загърмя. Заваля силен дъжд. Бе страхотна буря, нищо не се виждаше. Жената и синът се държаха за самара на магарето.

Тримата едва вървяха. Леля Дина от време на време подвикваше на сина си:

– Не бой се, само се дръж здраво.

Изведнъж магарето спря. Колкото и да го дърпаха, то не помръдваше.

Леля Дина се ядоса и му обеща:

– Само да се размине тази пущина и такъв бой ще ти дръпна, та да знаеш друг път да не се инатиш така.

Тримата доста време стояха под ударите на безмилостния вятър. Бяха целите мокри от пороя.

Накрая бурята утихна, дъждът спря и просветля.

Изведнъж леля Дина прехапа устни и извика:

– Марко, ти си ни спасил от гибел, а аз бях готова да те натупам.

Тъй като пътеката свършваше, магарето бе спряло накрая ѝ. Следваше дълбока пропаст.