Група хора бяха обиколили количката на възрастна жена. Тя обясняваше като сочеше прозорците на дома си, които бяха покрити от мрежи, като предпазна мярка за крадци:

– Вижте мрежата как са я изкривили. Опитали са и рамката да изтръгнат.

– Ти видя ли ги, – обърна се закръглен мъж на средна възраст.

– Най-напред чух само тропане и удари, после нещо стържеха…..

– Защо не звънна веднага в полицията? – попита млад къдрокос младеж.

– Уплаших се и започнах да викам: „Асене, викай полиция, дошли са айдуци“. И те се разбягаха. – обясни сакатата жена.

– Тя като ми се обади, веднага звъннаха в полицията, – каза Тереза, жената, която идваше да ѝ помага. – Попитаха за адреса и казаха, че ще дойдат веднага, но вече минаха 40 минути, а тях още ги няма.

– Можеха да ме убият, – трепереше жената в количката. – То поне да имаше какво да вземат….

– А бай Кольо дето го пребиха преди месец, да не би да е имал? – каза намръщено Асен. – Намерили са само 20 лева и взели телефона му. Но човека още бере душа, скоро се е прибрал от болницата, но не може да се движи.

Полицейската кола спря пред външната врата на дома на баба Петра, саката жена, която още не се бе отърсила от страха, преживян при опита за нахлуване в дома ѝ.

В двора влязоха двама полицаи. Единият бе слаб и висок, а другият по-дребен и леко закръглен.

– Добро утро, – поздрави по-ниският от полицаите. – Какво се е случило.

– Щяха да ме убият, – извика истерично баба Петра.

– Влязоха ли при вас? – попита по-високият полицай.

– Не, помъчили са да влязат през прозореца, – запъхтяно обясни възрастната жена. – Вижте как са изкривили мрежата, откърти ли са и рамката, но като извиках, те побягнаха.

– Имаше ли някой при вас? – попита същия полицай.

– Тереза, жената, която ми помага дойде малко по-късно, – каза баба Петра.

– Нещо откраднато ли е? – попита дребният полицай.

– Не успяха, но следващия път, може и да … – ядосано каза сакатата жена.

– В случая няма престъпление, – започна да обяснява по-високият полицай. – Ако сте ги видели или знаете кои са, можем да отидем и да ги предупредим, повече да не ви закачат.

– Но вижте, те са нападнали дома ми, явно има следи, – извика баба Петра. – Как така няма престъпление? Какво искате, да намерите трупа ми и всичко тук да бъде разхвърлено и разбичкано ли?

– Извинете, – каза малко по-меко по-ниският от полицаите, – такъв е редът. Познахте ли някой от нападателите?

– Минчо, копелето на Петър и Васил на баба Дора внука ѝ, – каза възмутено баба Петра. – Те тук са известни с подвизите си.

– Къде живеят? – попита високият полицай.

– Минчо е две къщи по-надолу по улицата, от същата страна, а Васил е тук на ъгъла, – каза услужливо леля Пена.

– Добре ще отидем и ще ги предупредим, повече да не ви притесняват, – каза дребният полицай. И двамата си тръгнаха.

Хората събрали се  в двора на баба Петра след като видяха, че полицейската кола дойде и полицаи влязоха вътре, най-после задоволиха любопитството си.

След като си тръгнаха полицаите, някои започнаха да негодуват:

– И това ми било полиция….

– Нямало престъпление…. труп ли им трябва, за да разследват?

– Горката жена, следващия път като дойдат може да ѝ видят сметката…

Състоянието на баба Петра не бе по-добро.

– Няма закрила за нас възрастните хора, – въздъхна тъжно старата жена.

 

Във фермата се усещаше напрежение. Бяха дошли с апарат, за да проверяват дали има в млякото е вливана вода.

Някои доячи бяха прекалили, затова и бяха глобени.

Когато проверяващите си отидоха пред бригадата доячи застана Атанас. Той бе мургаво момче, скоро се бе оженил и двамата с жена си работеха в кравефермата.

– Колко пъти повтаряме едно и също нещо, – възмути се Атанас. – Не наливайте в млякото вода. С това нищо няма да спечелите.

– Ще увеличим количеството, – обади се Неда, – не всякога ще ни проверяват.

– Та това е пълна глупост, – възнегодува Атанас. – Колко са 20 стотинки на литър повече? Когато сипвате вода в млякото намалявате маслеността му. Освен по количество, на нас ни отчитат каква е маслеността. Мляко с по-голяма масленост ни се заплаща по-скъпо.

– Никой до сега не ни е казвал това, – Скочи Слави.

– Освен това, помислете малко, вашите бащи и майки си купуват кисело мляко от магазина. Повечето са пенсионери с малки пенсии. Когато им предлагаме такова разводнено мляко ние ги ограбваме. Какво ядат тези възрастни хора? Какво ще ядат нашите деца в детските градини?А хората, които работят с отрови и в запрашени помещения, на които им е полага по една кутийка кисело мляко?

– Е, добре, но от високата масленост, ние какво печелим? – скръсти пред гърдите си ръце леля Пена.

– Нека да не доливаме вода в млякото и сами ще се убедите, какво следва от това, – каза Атанас.

Хората неохотно се съгласиха.

Така изминаха три месеца. Доячите от бригадата помнеха думите на Атанас и не доливаха вода в млякото.

Един ден по обяд ги извикаха спешно:

– Всички доячи бързо горе в голямата стая  в пристройката.

Доячите не знаеха за какво ги викат.

– Пак някакво тяхно мероприятие, – измърмори недоволно Благой.

– Ти гледай, да не ни накажат пак нещо, – притеснено извика Донка.

Когато влязоха в голямата стая, която обикновено се ползваше за събрания и различни културни мероприятия, доячите забелязаха че са дошли шефове от големия град.

Работниците от фермата със свити сърца седнаха на столовете.

Васил Добрев се усмихна и каза:

– Извинявайте, може малко да ви притеснихме, но сме дошли за добро. Последните три месеца качеството на млякото  се е повишило. Маслеността му е между 3,6 и 4,3 процента. това са много високи показатели в сравнение с фермите в района. За това сме решили на всеки дояч в зависимост от предаденото мляко и маслеността му да ви възнаградим.

Добрев извади списък и започна да чете имената от него:

– Атанас – 400 лева, Благой 400 лева, Пена 350 лева, ….

Хората от фермата  започнаха да се усмихват, те с благодарност поглеждаха към Атанас. Техният труд бе възнаграден богато.

 

 

Хора, които винаги си спомнят за Небесното Царство, даже и в най-мрачните дни остават ведри и радостни.

Ако възприемаме Небесната слава като реалност, ако малко внимание отделяме на материалните вещи, а повече на духовните и вечните, нас трудно ще ни разтревожат.

Това не е бягство от реалността, както смятат някои. Напротив, твърдата вяра в бъдещото, ни прави по-отговорни в живота.

Около нас има хора, които даже и на ум не им е идвало да помислят за рая или ада. Как ще научат за своето бъдещето, ако не им кажем какво ги очаква?

Истинското бягство от действителността се заключава в нежелание да се погледне в бъдещето и да се приеме това, което Бог е приготвил за нас.

В тези мрачни дни, пълни с объркване и несигурност, всеки християнин, който уверено гледа към бъдещето, запазва спокойствието и радостта си, знаейки че един прекрасен ден ще се възцари Христос, а ние „ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

През последните 12 години американците не са съобщили на полицията за престъпления в страната, извършени въз основа на омраза.

Новият федерален отчет предизвикал опасенията на юристите по повод продължаващото напрежение между полицаи и тъмнокожи американци, имигранти от латинска Америка.

Повече от половината 250 хиляди престъпления от омраза, които се случват в периода между 2014 и 2015 година, не били съобщени в полицията поради най-различни причини.

За престъпления от омраза, често не са съобщава, тъй като те се разследват като други престъпления. Но хората не говорят за това, защото смятат, че не е важно и че полицията ще помогне.

Докладът основан на допитване на семейства, бил  подготвен за Министерството на правосъдието, което се е заело с въпросите  за престъпление от омраза.

Веднъж един ученик попитал учителя си:

– Защо съществува трудности, които ни пречат да достигнем целта, отклоняват ни в страни от избрания път, опитват се да ни накарат да признаем своята слабост?

– Това, което наричаш трудности, – отговорил учителят, – всъщност  се явява част от твоята цел. Престани да се бориш с това. Просто помисли за това и вземи го под внимание, когато избираш пътя си. Представи си, че стреляш със лък. Мишената е далеко и ти не я виждаш, защото над земята се е спуснала мъгла. Нима ще се бориш с мъглата?

Не, ти ще почакаш, когато духне вятър и мъглата се разсея. Сега мишената се вижда, но вятърът отклонява полета на твоята стрела. Смяташ ли да се бориш с вятъра? Не, ти просто определяш посоката му и правиш корекция, стреляйки под друг ъгъл. Твоя лък е тежък и твърд. Ти нямаш достатъчно сили, за да опънеш тетивата. С лъка ли ще се бориш? Не, ти тренираш мускулите си и всеки път все по-силно опъваш тетивата.

– Но има хора, които стрелят от лек и гъвкав лък в тихо време, – казал ученикът обидено. – Защо само моят изстрел ще срещне толкова препятствия на своя път? Дали светът се съпротивлява на движението ми напред?

– Никога не гледай на другите, – усмихнал се учителят. – Всеки си има свой лък, своя мишена и свое собствено време за изстрела. Едни правят точно попадение в целта, а други смятат, че са получили възможност да се научат да стрелят.

Учителят понижи гласа си и се наклони към ученика си:

– Искам да ти открия една страшна тайна, моето момче. Мъглата не се спуска към земята, за да попречи на твоя изстрел. Вятърът не започва да духа, за да отклони стрелката ти в страни. Якият лък не е създаден, за да осъзнаеш своята слабост. Всичко това съществува само по себе си. Ти си решил в тези условия да поразиш мишената. За това престани да се оплакваш от трудностите и започни да стреляш, но усмири гордостта си и избери по-лека мишена. Цел, в която можеш да стреляш от упор.