Това стана през 1978 г. на индийско непалската граница.
– Тигърът трябва да умре!Защо не го застреляш със собствените си ръце? – крещеше директорът на горския парк и удряше с юмруци по бюрото си.
– Но вие не разбирате, – настойчиво продължаваше да го убеждава, експертът по тигрите Арджан Сингх.
Той беше дребен оплешивяващ мъж и сега челото му бе прорязано от тревога.
Директорът присви устни неотстъпчиво и избърса потта от месестото си лице с влажната си носна кърпичка. Беше много горещо, макар че щорите бяха спуснати и вентилаторът на тавана не преставаше да бръмчи лениво.
– Но, господин Сингх, вие сте този, който не разбира. Хайде нека разгледаме фактите още веднъж. Какво ще кажете? Скоро е изчезнал човек. Това е жертва номер едно на тигъра. Онова, което е останало от него, след като звяра е приключил с играчката си, не беше достатъчно да се побере дори в кутия за обувки. По-късно изчезна още един човек. Аз лично видях как тигърът ръфа тялото му. Извиках, но звярът не ми обърна никакво внимание. Да бях го застрелял още тогава на място!
– Но тигрите са защитен вид, – не отстъпваше Арджан. – Не можете да стреляте безразборно!
– Човешките същества също трябва да бъдат защитени! – изкрещя директорът. – Вече двама души са мъртви, а вие ме учите как да си гледам работата!
– Но вие наистина не разбирате! – продължи отчаяно Арджан. – Тигрите нападат хора само, когато им се налага.
– Какво искате да кажете с това „когато им се налага“? – едва успя да каже директорът, неспособен вече да владее гнева си, който искреше от очите му.
– Тигрите обикновено не нападат хора, – продължи естествоизпитателят. – Но хората са унищожили в гората обичайната им плячка, като сърни и глигани. Очевидно тигърът е умирал от глад, когато е срещнал жертвите си. Той е трябвало да се нахрани, за да остане жив.
– Точно с човешка плът ли? – сряза го директорът.
Арджан Сингх си пое дълбоко въздух и реши да продължи борбата, без да се отчайва.
– Не забравяйте, че тигрите са вид защитен от закона. Вместо да убиваме този тигър, не бихме ли могли да опитаме да направим нещо друго? Да му оставим няколко бивола, за да има какво какво да яде… Ако не е гладен, изобщо няма да му хрумне да напада хора.
Директорът изпусна една горчива въздишка и каза:
– Ще бъда откровен с вас, господин Сингх. Ако зависеше от мен, този ваш тигър щеше да бъде мъртъв още преди няколко дни. Но очевидно моите шефове са на вашето мнение, че не трябва да го убиваме. За това макар и неохотно, ми се налага да обмисля сериозно ситуацията.
Изминаха няколко дена, а директорът все още не беше взел решение. Междувременно тигърът отново нападна човек. Арджан Сингх внимателно разгледа отпечатъците от лапите и сърцето му замря.
– Да, опасявам се, че е същият, – обърна се той към горския пазач, който бе дошъл с него.
– Е, господин Сингх, – заяви мрачно пазачът, – май директорът най-сетне ще постигне своето. Този тигър вече е мъртъв, от мен да го знаете!
Няколко метра надолу по пътеката, която тигърът бе отъпкал, влачейки плячката си, се търкаляше окървавена човешка глава.
Арджан си представяше презрителния тон на директорът на парка, който казваше:“Аз ви предупредих! Вината е изцяло ваша! Ако ме бяхте послушали, този човек щеше да е жив!“
Естествоизпитателят се ужасяваше от предстоящата среща с директора.
Какво се случи по- нататък?
Шефовете на директора така и не му разрешиха да застреля тигъра и той се принудил да приеме предложението на Арджан Сингх. Тигърът си похапвал от храната, която му оставяли и спрял да напада хора.

През 1873г. Самюъл Клемънс, известен още като Марк Твен, е патентовал албум за залепване на изрезки от вестници, снимки и други ценни документи.
Идеята за създаване на такъв албум му дошла по време на пътешествията му. В подобен той събирал разнообразни факти от живота на обикновените американци.
По-късно този албум бил използван  от автора за написване на едни от най-известните му произведения.
Сред изобретенията на Марк Твен била машинка за завързване на вратовръзки и бележник с откъсващи се листове.

На 4 май 1882г. моряци от бразилският кораб „Арагуари” уловили бутилка със съобщение. То било написана на страница от Библия и гласяло: „ На борда на  английската шхуна „Морски герой” е започнал бунт. Капитана е убит. Първият помощник е хвърлен зад борда. Аз, който съм вторият помощник на кораба съм  принуден да карам кораба към устието на Амазонка. 45 градуса,15 минути западна дължина и 2 градуса, 30 минути южна ширина. Скорост 3,5 възела.  Спасете ме”.

Капитана на бразилския кораб взел курс към оказаното място. След няколко часа бунтовният кораб бил намерен. Моряците от „Арагуари” под ръководството на лейтенант Виейра бързо потушили бунта и освободили затворения в трюма втория помощник и двама моряка, които отказали да участват в метежа.

Освободеният помощник капитан попитал озадачен:

– Но как разбрахте какво се е случило с нас?

– От вашето съобщение, което намерихме в бутилка.

– Какво  съобщение? Нищо не съм изпращал.

Лейтенанта показал на пострадалия намерената бележка.

– Но това не е моят почерк!- възкликнал помощник капитана.- Нямах възможност да напиша каквото и да е, още по-малко да го хвърля с бутилка в морето. Бунтовниците следяха всяко мое движение. А верните моряци били хвърлени в трюма, където скоро се оказах и аз. Колкото до капитана, той се разболя и остана на брега в Ресифи, като остави командването на първият помощник.

Всичко това довело до голямо недоумение бразилските моряци и чиновници на Фолкландските острови, където е бил ескортиран  корабът „Морски герой”. Бунтовниците били изпратени в Англия, където били съдени.

По време на съдебния процес били разкрити сензационни факти.

Изяснило се, че английският писател Джон Пармингтон е написал роман със заглавие „Морски герой”. За да заинтересува публиката, след публикуването на книгата писателят пуснал в морето 5000 бутилки с послание за помощ, написано на страница от Библията. Тази акция била много трудоемка и доста скъпа.

Малко след това бразилските моряци са уловили една от тези бутилки.

Интересното е, че едва ли тази измислица на писателя  би станала известна, ако това не бе станало наистина.