Веднъж един ученик попитал учителя си:
– Защо тези, които са най-близко до Бога, верни са му и Той знае, че Го обичат, понякога изпитват мъка и усещане, че са изоставени?
– Помниш ли как твоя баща те учеше да ходиш? Беше протегнал своите любящи ръце към теб, за да не паднеш и ти тръгна усещайки подкрепата на силните бащини ръце. Но когато ти дойде близо до него, баща ти веднага отдръпна и свали ръцете си и това става няколко пъти. Това е единствения начин детето да се научи да ходи.

В Япония, в едно селце близо до столицата живеел един мъдър учител.
Веднъж, когато преподавал на учениците си, при него дошъл един млад боец. Той бил известен със своята грубост и жестокост.
Негова любима техника била да провокира противника си, да го накара да излезе извън себе си. Така играча срещу него заслепен от ярост започвал да прави грешка след грешка и загубвал битката.
Младият боец започнал да оскърбява стареца. Хвърлял камъни срещу него. Плюел го и го ругае. Но старецът оставал невъзмутим и си продължавал урока.
В края на деня младият боец раздразнен и уморен се измъкнал и си тръгнал.
Учениците изненадани от това, че учителят им  спокойно е понесъл толкова оскърбления го попитали:
– Защо не го предизвиквахте на бой? Нима се страхувахте от поражението?
Старият учител казал:
– Ако някой дойде с подарък при вас и вие не го приемете, на кого ще принадлежи този подарък?
– На неговият бивш собственик, – отговорил един от учениците.
– Същото важи за завистта, омразата и насилието. Докато не ги приемете, те принадлежат на лицето, което ги е донесло.

Живях дълго време в градче, което се намира далеч от моретата на света. Ръководех тамошната банка. Всяка вечер се срещах с играчи в едно кафене. Един от постоянните играчи се казваше Петров. Той имаше един умен малък син, с когото много се гордееше.
Един ден детето започна да рисува морето. Учуденият учител попитал малкия:
– Ходил ли си някога на море?
– Не, –  отвърнало детето.
– А твоите родители?
– Не, господин учителю, моите родители никога не са били на море.
– Да не би баба ти да ти е разказвала за него?
Момчето поклатило категорично глава.
– Баба не знае нищо за морето.
– А ти сигурно си го виждал в някоя книга?
– Не, господин учителю, вкъщи имаме само Библията.
– Защо тогава рисуваш морето?
– Защото го обичам.
Учителят се предал. През следващите седмици каквато и задача да възлагал на учениците си, малкият рисувал все морето. Учителят заръчал на класа всеки да направи картина на най-хубавото си преживяване през ваканцията и малкият нарисувал един рошльо на някакъв безбрежен жълт плаж, а зад него в наситено синьо едно могъщо море. „Ще му мине“, – помислил си учителят. Но се заблуждавал. Момчето продължавало да рисува морето, неотстъпно и непоколебимо.
Успехът му в училище се развалил. Започнало да рисува морето и през другите часове. Изпълвало полетата в тетрадката по математика с вълни. Те преливали от страница в страница, независимо дали трябвало да дели, или изважда, независимо дали решението на задачата било вярно или грешно. Изразходвало толкова много синя боя, че единствената книжарница в градчето трябвало да поръчва от складовете двойно количество сини моливи и сини водни боички.
Извикали бащата в училището. След настойчив разговор с класния ръководител и директора той се върнал вкъщи бесен, твърдо решен да сложи край на това безобразие. Забранил на момчето да рисува със синьо, а на жена си най-строго заповядал да не купува повече от този цвят. Но и това не помогнало.
Учителят казал на учениците да нарисуват Балкана. Малкият  нарисувал морето в червено. Учителят се отчаял. Колкото повече разубеждавал момчето, толкова повече то мислело само за морето. В края на учебната година малкият вече бил нарисувал морето във всички цветове и останал да повтаря.
Една вечер Петров, потиснат, се промъкна след нас в кафенето и се сви в един ъгъл. След няколко игри ни попита за съвет. Очаквахме този въпрос, тъй като предишните вечери беше играл като начинаещ. Мислихме, мислихме,….. В продължение на часове се чуваха само заровете.
И изведнъж някой каза:
–  Да му покажем морето!
И така тръгнахме към морето с всички деца от класа на малкия.

Отново съседната гора била унищожена от пожар. Един учител събрал учениците си и им казал:
– Ние отново трябва да засадим тази гора. Ще садим кедри.
– Кедри ли? – попитал озадачен един от учениците. – Но за да пораснат са им необходими две хиляди години!
– В такъв случай не трябва да губим нито минута. Трябва да започнем веднага.

Отскоро синът ми изобщо не искаше да ходи на училище особено в дните, когато имаха физическо възпитание. Такива часове той имаше три пъти в седмицата, но се притесняваше и в другите четири дни. Съботите му бяха свободни. Тогава той изпадаше във възторг.
Страхуваше се от помощник-учителя по гимнастика. А това е още една опасност, която трябва да се предотвратява, затова се срещнах с него.
— Той не се опитва да победи — твърдеше с укор помощник-учителя за момчето ми,
— Сигурен съм, че той полага всички усилия.
— Той не иска да изпревари този, с когото се състезава.
— Предполагам, че характерът му е такъв — промърморвам извинително.
— Не е такъв характерът му, господин Милев  — настоява учителят. – Липсва му истинският състезателен ду х. Не полага всички усилия, за да спечели. Няма воля за победа.
— Няма да му я създадем, като се заяждаме с него. — позволявам си да кажа несмело с най-невинния глас, на който съм способен.
— Аз не се заяждам с него, — протестира той горещо. — Опитвам се да бъда в помощ.
— Той се бои от вас, господин Ников. Някога обичаше часовете по гимнастика, радваше се да участвува в игрите. Когато беше малък, винаги обичаше да играе. Вече не обича и изобщо не иска да ходи на гимнастика.
Разбирайки, че сега предимството е на моя страна и продължавам по-уверено:
— Опитвам се да намеря начин, по който да направя положението тук по-лесно за него.
— А как е той в къщи?
— Добре. Когато не се притеснява, че ще идва тук.
— Не бива да правите нещата по-лесни за него. Той трябва да се научи да успява.
— В какво? В катеренето по въже ли?
— Тук се налага да го прави. Ще му се налага и на други места.
— Къде?
— В гимназията. Може би и в армията. Ако иска да напредне, ще трябва да прави доста неща, които не му харесват.
— Не искам да споря с вас.
— Аз също.
— Опитвам се да му помогна. Искам да намери изход от създалото се положение.
— Аз му помагам — заявява учителя. — Опитвам се да го окуражавам, господине, искам да побеждава. Той няма воля. Когато е напред в някоя от щафетите, знаете ли какво прави? Започва да се смее. Наистина. После забавя скоростта си и изчаква някое от момчетата да го настигне. Можете ли да си представите? На другите момчета от отбора това не се харесва. Нима това е начинът, по който трябва да се проведе едно състезание?
— Не — аз поклащам глава и се опитвам да прикрия усмивката си. – „Браво, дребосък“, иска ми се да извикам на висок глас. Но от това на момчето ми няма да му стане по-леко. — Предполагам, че не.
Държа се кротко, смирено и с уважение.
— Нужно ли е той да се надбягва? — питам аз. – Потискам стремежа си да бъда саркастичен. — Не може ли децата да правят нещо друго? Или поне той?
— Животът е суров, господине — философски обобщава учителя. — Той трябва да се научи да надминава всеки друг. Това е един от уроците, които се опитваме да му преподадем днес, за да го подготвя за утре. Може би го пришпорвам прекалено много. Но това е само за негово добро. По-добре е да бъде прекалено трудно, отколкото прекалено лесно. Поне понякога.
— Но той е просто дете, не е ли така? — отговарям аз и се преструвам, че се смея снизходително.
— Той е на девет години.
— Нима това е много?
— Това е времето, когато трябва да се научи какво е отговорност и дисциплина.
— Не бих искал да споря с вас.
— Аз също. Той трябва да се научи да гледа всяко предизвикателство в лицето.
— Той полага усилия. Полага много усилия.
— Не може ли да го освободите за известно време, ако ви помоли? Може би той ще си възвърне малко от увереността. Ако не играе поне няколко дни.
— Опитвам се да му помогна.
— Кажете му, че изглежда малко уморен — нещо такова.
— Високо ценя съветите ви. Радвам се, че проявявате разбиране.Готов съм да направя същото, за да помогна на всяко дете.
В същност този учител се оказа изумително добър човек, а аз не смятах, че е способен да бъде така великодушен и внимателен към момчето ми.
Скоро след това синът ми каза:
— Вече не трябва да правя нищо по гимнастика — продължава момчето ми с въодушевление. — Дори в игрите мога да не участвувам. Докато сам не поискам.
И от този ден нататък момчето ми се успокои. Но това естествено не трае дълго. Отначало то се наслаждаваше на отсрочката, радваше се на безделието, отдаваше се на блаженството в училище и в къщи. Смяташе че много лесно се е измъкнало, дори мислеше, че другите трябва да му завиждат. Но не стана така. Всяко чудо за три дни. Не след дълго изведнъж, настъпва промяна. Увереността му се изпарява и то започва нерешително да се лута. Проумяваше, че не иска да бъде различно от другите.
Момчето ми поиска да бъде като здравите деца, да е част от групата, макар че нямаше високо мнение за групата и не изпитваше радост от това, което правят в нея. Не му харесва да го причисляват към онези, които са слаби и осакатени, да бъде отлъчено. Затова спря да се преструва, че е уморено, че куца, че го боли гърло и отиде при учителя си и му каза, че отново се чувствува добре.
И се хвърля доброволно в игрите и надбягванията, упражнения на успоредка, катерене по въже, които продължаваше да мрази, но е готово да понася, защото не можеше да обяви, че го бива за всичко това. И сега то реве като лъв и се бори като тигър, тича като невестулка и покорно повтаря „хай-де-наш-те, хай-де-наш-те“, като един усърден млад човек.
Чух го да казва:
– Господин Ников….. вече казва хубави неща за мен. Днес вкарах четири точки — казва ни друг път. — В отбора съм на второ място.
И момчето ми научава, че не представлява особена трудност да бъде достатъчно добро във всички видове спорт, ако притежава истинска воля за победа, може би и в гимнастиката, ако положи усилия. Не е на първо място по нищо, но е достатъчно способно, което му е приятно, а тези, които заемат първите места, го харесват и вече искат да бъде от техния отбор. Те са по-яки, по-едри хлапета, но сега момчето ми е заедно с тях.
В щафетите и баскетбола гледа да застане срещу някой дебеланко от другия отбор, когото знае, че превъзхожда. Изпитва угризения заради дебеланкото и му е жал за него. Но все някой ще трябва да победи тоя дебеланко, защо да не го победи то? Причината не е в това, че иска да прави добро впечатление, а по-скоро защото не иска да прави лошо впечатление.
Всъщност вече не се притеснявам, че момчето ми не иска да бъде първенец.