Млад човек заедно с водач се разхождал по стръмните и недостъпни алпийски планини. Те вървели по пътека, по която трудно биха се разминали двама човека. От едната й страна имало отвесна скала, а от другата зеела пропаст. Младежът ужасно се страхувал, но той упорито следвал водача си.

Изведнъж погледнал напред и изтръпнал, само след няколко крачки пътеката свършвала стигайки до пропаст. Изглеждало, че няма никакъв изход. Но те тръгнали към опасното място и младият човек видял, че пътеката рязко се обърнала по тънкия перваз на скалата и продължавала да се стеснява покрай отвесна скала. Така пътниците смело могли да продължат.

Често това се случва и в нашия живот. Струва ни се, че стигаме до задънена улица, но когато приближим мястото, Бог ни разкрива пътя по нататък.

В Своята милост Бог за всеки от нас открива път, по който трябва да вървим. Това се случва в всяка сфера от живота ни, характерно е за всичките ни специфични отговорности.

Всички Божии пътища, са пътища на милост и любов.

Нашите пътища са очертани от Исус Христос и нашата задача е да вървим там , където Той ни води. Те са съпроводени от ярките звезди на Божиите обещания. Вървейки по пях ние ще бъдем благословение за всички в този свят.

Истинският път в християнския живот не е осеян с рози, а с тръни. От него дъхът ти спира. И няма нищо по-славно от това, което ни очаква в края му.

Този път е труден, но е изпълнен с Божиите благословения.

Петър изскочи от редакцията и се затича към колата. Навикът цял ден да гледа екрана беше прераснал в привичка на улицата да гледа асфалта. Той не забелязваше хората, но с периферното си зрение засичаше само силуетите им.

– Помогнете ми, моля ви!

Този вик го изтръгна от мислите му: „Шест и половина, почти успявам …… Ако успея да се оправя там на време, в къщи ще стигна навреме…. Да вляза за малко в този магазин …А, не си взех пари…..“

– Моля ви, помогнете ми!

Петър се обърна. Пред него стоеше старица. Тя гледаше право в него. Жената беше слаба с кафеникаво сбръчкано лице. Беше облечена в старо, мръсно, розово палто, явно твърде тънко за сезона в момента. В ръцете си държеше найлонова окъсана торбичка от единият край, на която се показваше хартиена опаковка, навярно някакво лекарство.

– От болницата ме изписаха … А за храна нямам абсолютно нищо…, – примирено каза жената.

Петър с готовност извади портфейла си. Там се мъдреха две стотачки. Извади банкнотите и ги подаде на жената.

Старицата се усмихна, но по погледа й той разбра, че тя ще откаже. Страхуваше се да вземе парите. Колебаеше се. Банкнотите стоящи в протегнатата ръка на Петър, увиснаха във въздуха.

Изведнъж Петър съобрази, че тези двеста лева едва ли биха помогнали на старата жена в този момент. Тя се нуждаеше от друго. Но какво да направи? Ясно. Та тя е човек…..

Изведнъж младежът осъзна какво трябва да направи.

– Елата с мен. Първо ще похапнем, а после ще ви заведа, на едно място, където ще ви дадат нови дрехи.

А после, когато я изпращаше можеше отново да и предложи пари, с които ще се оправи на първо време.

Човек не се нуждае от пари и предмети, а от внимание и любов особено, когато годините са го смазали под тежестта си или беда е пресякла пътя му.

Канадският скулптор Тимоти Шмалц изваял статуя на Христос, неотговаряща на традиционното религиозно изкуство.

Идеята му дошла, когато бил на разходка. Тогава видял човек спящ на ъгъла на една оживена улица на Торонто. Трудно било да се разбере, дали това е мъж или жена, защото бил загърнат в одеало. Първата мисъл, която дошла на скулптура била: „Това е Исус!“

Тимоти е ревностен католик. Той дълго размишлявал, как най-добре да изобрази Исус.

Своя Исус Шмалц замислил така, че да бъде разбран от бедните и отхвърлените в обществото хора. Той бил изобразен като типичен бездомник, лежащ на пейка в парка. Ръцете и лицето му са скрити под  тежко покривало. Единственото доказателство, че тази статуя има връзка с евангелската история са прободените нозе.

Възникнал проблем относно това, къде да бъде поставена статуята. Бронзовият Исус приели в езуитския богословски колеж в Торонто.

На 9 април 1699г. Петър 1 издал указ за „“Наблюдението на чистота в Москва и наказание за хвърляне на отпадъците по всички улици и алеи.“

Уместно е да се каже, че през периода на царуването си Петър 1 е издал повече от 4000 укази и различни документи, голяма част от която са насочени към подобряване качеството на живот и благоустройството на градовете в Русия.

Москва в тези дни е била в“непроходима кал.“ И указът на Петър 1 задължил жителите на столицата, да не се изхвърля по улиците боклука си, а да го изкарват далеч от града или да го закопават в земята.

Нарушителите ги очаквало наказание.

„Който изхвърли на улицата отпадъци и мъртва плът, ще бъде арестуван и наказан с бой с камшик“. Ако нарушителят се хване няколко пъти, се глобявал 10 рубли. А това били много пари за това време.

Факт е, че в Америка сядат на пода. Хората седят на пода в музея, офисите, летищата….И никой не може да каже, защо го правят?! Няма ли по добро място за сядане? Не е ли мръсно?
Всеки има право да седи там, където си иска. Освен това, там не е толкова мръсно, че да се нацапаш, а после да пуснеш дрехите си в пералната.
Гледах как една жена седна на стъпалата на една обществена градина. Тя беше обута в бели панталони. Когато стана, по дрехите й нямаше нито едно петно или прашинка.
Защо там улиците са толкова чисти, че хората не се страхуват да седнат върху тях?
Исках да разбера, защо всички обичат да сядат на пода. Ако ги попиташ, те ще вдигнат ръмене и ще кажат:
– Така е по-удобно.
А думата „удобно“ има решаващо значение.
Всичко това изглежда като някаква приказка.