Улицата бе погълната от мрака. Колите пред блока мълчаливо дремеха. Една от лампите на улицата премигваше от време на време, но така и не запали. Въздухът все още бе горещ, прохладата щеше да дойде в късните часове на нощта.

Стамен и Велко седяха в тъмната стая и тихо разговаряха. Не бяха светнали лампата заради мухите и комарите, които привлечени от светлината веднага щяха да нахлуят през отворения прозорец.

– Лесно се увличаме, – каза Стамен, – особено, когато се стремим да постигнем нещо.

– Усещаме натиск върху себе си, за да достигнем дадени резултати, – изпъшка Велко.

– Състезаваме се за признание, – усмихна се Стамен.

– Това е така в света, – отбеляза Велко, – защото хората се оценяват по техните достижения.

– Да, но това води до притеснение, – поклати глава Стамен.

– Колкото и да се стараем, не можем да бъдем достатъчно добри, – отбеляза Велко.

– Искаме да бъдем перфектни, но си оставяме несъвършени, – въздъхна Стамен. – Дори зрелите хора се провалят.

– Правим грешки и се самоосъждаме, – наблегна Велко, – а това води до порочен кръг, от който няма изход.

– Така е, – съгласи се Стамен. – Искаме да постъпваме правилно, но не успяваме, а после съжаляваме.

– Какво можем да направим в случая? – попита Велко.

– Най-добре е да се обърнем към Бога. Разчитайки на Него и като използваме силата Му, можем да се освободим от тиранията на плътта и духа на осъждение.

– Само чрез Господа можем да достигнем до хармония, защото Той ни прощава и ни дава мир в сърцата, – потвърди Велко.

Двамата продължаваха да седят в тъмната стая, но бяха открили разковничето.

Ако днес се чувствате в капан, живеете в омагьосан кръг, отдайте живота си на Исус и Той ще ви даде сила да преодолеете всяко притеснение, болка и неприятност.

Елена бе млада майка. Тя бе старателна домакиня. Днес реши:

– Ще приготвя картофите така, както Дичо ги обича. Той скоро ще се върне от училище и сигурно много ще се зарадва на изненадата.

Дичо вървеше по улицата. По пътя за къщи той си припомняше всички неща, които го бяха поразили този ден.

– Ще разкажа на мама всичко, което видях и преживях, – замечта се момчето. – Ще бъда много подробен, за да разбере всичко.

С радостен вик Дичо се втурна в кухнята и прегърна майка си през кръста. Тя внимателно го отстрани и го посъветва:

– По-внимателно, без да искам мога да те попаря или изгоря.

Дичо седна послушно на близкия стол и започна да разказва, преживяванията си през този ден.

Майка му бе заангажирана с готвенето и не го слушаше. Тя бе невнимателна слушателка. Отговаряше кратко на сина си, без да задава въпроси.

Изминаха няколко минути и Дичо с болка усети, че майка му изобщо не го слуша.

Той дръпна полата ѝ с все сила. Елена се олюля и щеше да падне.

– Какво правиш? – извика тя.

– Мамо, слушай ме с очите, – изкрещя Дичо.

Елена се смути и си помисли:

„Малкият е пощурял“.

Но после осъзна какво искаше да ѝ каже синът ѝ.

Неговият призив беше пределно ясен: „Изслушай ме. Искам да бъда важен за теб в тази минута“.

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.

Глупаво е да отлагаш нещата, които трябва да свършиш. За съжаление това се е превърнало в истинска чума в съвремието.

Драган бе млад човек. Той не можеше да си намери работа, защото повечето предприятия, цехове, фирми бяха затворили вратите си заради множеството заболявания между хората.

Драган всеки ден си задаваше един и същ въпрос:

– Какво да правя?

Беше привечер, улицата се осветяваше от уличните лампи, а наоколо тегнеше тишина. Драган седеше в стаята си и размишляваше:

– Колко е трудно да се принуждаваш да правиш нещо важно и належащо! А какво би станало ако някой постоянно ми напомня, че това трябва да го направя непременно и да не го оставям за по-нататък?

Така у него се зароди идеята да пише съобщения, с които да информира хората, че е време да се захванат с нещата, което отлагаха.

Драган осъществи замисъла си. Той имаше клиенти, за които дисциплината бе проблем. И честно казано те не бяха малко.

Един ден негов клиент му благодари:

– Признателен съм за помощта ви. Издържах труден изпит, благодарение на постоянното ви напомняне, че трябва да седна и да уча.

Така Драган се превърна в жив будилник.

Може би трябва да се събудим за много проблеми, които игнорираме. Трябва ли да чакаме, някой да ни подтикне към това?!

Случвало ли ви се е да излезете на улицата и да търсите решение на проблема си, а всъщност е трябвало да влезете вътре?!

Петър за първи път бе на голф игрище. Предостави му се възможност да направи първият си удар на първата дупка.

Той замахна и ….. пропусна.

Петър се приготви отново да удари, след което повтори неуспеха си.

Опита и трети път, но пак пропусна.

Отчаян и обезнадежден той извика:

– Този терен е много тежък за голф.

Може и да е прав, но в случая проблема не е в игрището.

Тогава къде секретът?

Разберете, обстоятелствата, в които се намирате, може да са трудни, но да ги обвинявате е глупаво. Те не могат да ви дадат изход от положението.

Но и да ги пренебрегвайте не бива.

Истинската трансформация се извършва първо вътре в човека, а след това се забелязва промяна в обстоятелствата.

За ден два можете да измените нещо като вложите пари или приложите различни планове или схеми, но промяната на нещата си остава дело на сърцето.