Отдавна много отдавна на земята имало един остров, на който живели всички духовни ценности. Но веднъж те забелязали, че островът почнал да потъва под водата. Всички ценности седнали в корабите си и отплували… На острова останала само любовта… Тя чакала до последно. Но когато нямала вече какво да очаква, тя поискала също да напусне острова. Тогава повикала богатството и го помолила да се качи на кораба му.  Но богатството отговорило:
– На моя кораб има много скъпоценности  За теб тук няма място.
Когато наблизо преминал корабът на тъгата тя помолила и нея. Но тя казала:
– Извини ме, любов, аз съм толкова тъжна, че се нуждая винаги да стоя сама.
Тогава любовта видяла кораба на гордостта и поискала помощ от нея. Но тя й казала:
– Ти нарушаваш хармонията на моя кораб.
Наблизо доплувала радостта, но така била  улисана във веселбата, че не чула любовта. Тогава любовта нацяло се отчаяла. Изведнъж тя чула глас зад себе си:
– Да тръгваме, любов, аз ще те взема със себе си.
Любовта се обърнала и видяла един старец. Той я докарал до сушата. Изведнъж любовта се усетила, че не попитала за неговото име. Тогава тя се обърнала към знанието:
– Кажи ми, знание, кой ме спаси? Кой беше този старец?
Знанието погледнало любовта и казало:
– Това беше времето.
– Времето, – попитала любовта, – но защо то ме спаси?
Знанието погледнало учудено любовта:
– Защото само времето знае колко важна в живота е любовта.
Пазете любовта.

Високо в планината живеел великан с дъщеря си. Често тя седяла и не знаела какво да прави. Чудела се как да прогони тъгата от себе си. Съседите й били дошли до гуша, а и нямало за какво да разговаря с тях.
Пробвала да слуша музика, да рисува, но нищо не й носело радост. Душата й оставала пуста и студена.
Под краката й множество хора се занимавали с нещо. Тя ги наблюдавала, но не разбирала смисъла на действията им. Те пълзели като мравките напред, назад, но на тях изглежда им било добре.
Да, но тук на върха било скучно. Измъчвала се душата на великанката и тя не знаела какво да прави.
И в един прекрасен ден великанката забелязала как под самите й крака един човек се изкачвал по скалата. Изведнъж с него се случила беда. Паднала лавина от върха и затрупала човека.
Дошла великанката и измъкнала затрупания от снега. Сложила го в пазвата си и така го стоплила. Човекът оживял. Сложила великанката малкия човек до ухото си и разбрала, че й благодари за своето спасение.
Мъжът разказал, защо се е покачил на скалата. Оказало се, че в дома си имал болна жена и малки деца, а нямали за храна нищо. И тогава той излязъл на лов за кози.
Това заинтригувало великанката и тя го помолила да й разкаже още нещо. И започнал бедняка да й разказва за своите мъки и радости. Великанката никога до сега не бе чувала такива истории, дори в интересните книжки. Животът на тези малки хора се оказал по-интересен от всяка приказка и увлекателна книга.
Обикнала великанката този човек и й станало хубаво. Приискало й се да помогне на него и приятелите му. Започнала да вниква в проблемите, притесненията и мъката им.
Всеки ден великанката варяла треви, за да лекува тези хора. Следяла да не ги затрупа някоя лавина.
Хората непрекъснато благодарили на великанката, а тя благодарила на мига, в който съдбата я свързала с тези хора. Сега сърцето й било изпълнено с радост и щастие.