Излизайки от паркинг един човек случайно задрал близко стоящата кола. В резултат останала малка вдлъбнатина на задното крило.
Нанеслият вреда на чуждата кола не дочакал собственика й, много бързал. Но извадил лист хартия. На нея написал извинението си, номера на мобилния си телефон. Завил листа в банкнота от пет хиляди долара и я пуснал през малкото прозорче на предната шофьорска врата, което леко било открехнато.
Минало седмица и човекът забравил за случилото се.
Изведнъж на сметката на мобилния му пристигнали 1200 долара и след 5 минути дошъл и MMS -ка със снимка на задното крило и съобщение : “ . . . . Шпакловка, боядисване. Достатъчно е. Това е рестото. Благодаря ви.“
Човекът отговорил: „Няма за какво“.
След това цял ден вървял и се усмихвал на всеки срещнат …..

Никога не съм се смятала за красива, дори мисълта, че мога да бъда симпатична на някого ме е разсмивала.
Но веднъж се случи нещо интересно.
Разговарях със съпруга си и се готвех да затворя телефона си, след приключилия разговор, когато…….
Чух, как мъжът ми продължи да говори, без да прекъсне телефонната връзка между нас, с някой друг.
Той разговаряше с чичо Димитър, човекът който помагаше при ремонт на колата ни.
Неволно се заслушах в разговора.  И изведнъж чух съпруга си да казва:
– …. днес жена ми е необикновено красива, някаква светлина извира от нея. Толкова ми е хубаво до нея….
Това беше повече от признание в любов, което можех да понеса и ….. се разревах.
За първи път се почувствах красива и очарователна.

Живееше в нашият край дядо Николай. Той не беше женен. Майка му умря и той остана сам.
Но имаше куче Вулкан, с което ходеше навсякъде. Понякога минаваха покрай нас и отиваха в магазина. Дядото даже изпрати бележка на сестра си в чантата, която Вулкан й занесе.
Мина време и кучето умря. Дядо Николай стана затворен, мъката го гризеше отвътре. Съжалявахме го и му казвахме:
– Не го преживявай толкова, ново куче си вземи.
А той обясняваше:
– С Вулкан живях 13 години. Нямах приятели  и си говорех с него. А то ме гледа сякаш всичко разбира. Не мога да си взема друго куче, не искам да предам Вулкан.
Никой не беше виждал няколко дена дядо Николай. После се оказа, че се е разболял и не е могъл до вратата да пристъпи.
По-късно ни разказваше неговата сестра:
– Чувам, че куче вие под прозореца, не ми дава да спя. Мисля си: „Сега ще събуди и децата“. Гледам през прозореца Вулкан, стои, гледа ме и вие. Реших, че нещо лошо се е случило. Бързо се облякох и хукнах. Излизах на улицата, Вулкан го няма. Помислих, че се е върнал в къщи. Дойдох до къщата на Николай. Почуках на прозореца, никой не отвори, а вратата беше заключена.  Отивам при съседа, само той имаше телефон и му казвам, че трябва  по някакъв начин да влезем при брат ми, вратата е запъната и за всеки случай да извикаме бърза помощ.
Тя разказала  набързо какво и се е случило, как видяла Вулкан през прозореца….
Съседът плеснал с ръце:
– Но Вулкан умря преди седмица….
Когато дядо Николай излезе от болницата всички казваха, че Вулкан го е спасил.

Двама си говорят по телефона:
– Слушай, Пешо, ако не ми заемеш 100 лева, няма да доживея до заплатата.
– Какво говориш, такава бедност ли те е стигнала?
– Не ми се присмивай, животът на човекът преминава понякога през пустиня. Нали така Господ смирява човека, за да не уповава на неправедното богатство, а да упражнява вяра си.
– Да, така е. Но 100 лева нямам. Скоро исках от съседа и съжалявам, че не мога да ти дам.
На следващата седмица Пешо печели наследство в съда. Първото нещо, което той и съпругата му решили да си позволят е пълноценна почивка в Египет, за която отдавна си били мечтали.
Седмица по-късно той звъни на човекът, който го е молел за пари:
– Здравей, как си? Намери ли пари, за да се издължиш?
– Не, а ти какво, да не си почнал да си живееш по-свободно? Помогни ми!
– Не мога сега, далеко съм…
– Къде си?
– Какво значение има!?В Египетската пустиня, горещина,… не мога!
– Да разбирам! Но пустинята е да уповаваме на Господа, а не на неправедното богатство.
– Аха, да… навярно е така! Но…ако знаеш колко е приятно да харчиш неправедното богатство в тази Египетска пустиня!

Телефонът силно иззвъня. Малко момченце взима слушалката и казва съвсем тихо:
– Ало.
– Баща ти в къщи ли е? – пита човекът в отсрещната слушалка, досетил се, че на телефонното позвъняване се е отзовало дете.
– Да!
– Моля те, извикай го!
– Не мога. Зает е, – продължи да говори детето с приглушен глас.
– А майка ти в къщи ли е?
– Да.
– Тогава извикай нея, – едва сдържайки нервите си, човекът отсреща се опитва да запази благия тон.
– Не мога, тя също е заета.
– Ясно, – явно вече се долавял гнева на непознатия. – А там има ли някой друг.
– Да, – усмихва се малчугана, – чичковци милиционери и пожарникари.
– Добре , извикай някой от тях!
– Не мога те също са заети.
– Боже мой, с какво се занимават всички там? – избухна човекът възмутен.
Детето със тих глас прошепва:
– Търсят ме.