Нина беше бременна в четвъртия месец. Външно не се забелязваше много. Тя беше пълничка и за това стомахът ѝ не се открояваше ясно. Когато приятелят ѝ разбра за положението, в което се намираше, изпадна в шок.
Предлагаше ѝ няколко пъти да махне детето, но тя отказваше. Той я молеше, казваше ѝ:
– Това дете ще разбие кариерата и живота ми.
След това започна да я напада и оскърбява. Повтаряше ѝ:
– Грам стотинка няма да ти дам за него. Никога няма да го призная за свое дете.
Нина плачеше много, даже по едно време, за да престане този натиск, беше готова да абортира, но майка ѝ я спря:
– Няма нищо страшно, ще го родиш, ще го отгледаме и възпитаме, и без негово участие.
Подкрепата от майка ѝ я успокои, даде ѝ нови сили и тя реши да роди детето, независимо от всичко.
С приятеля си не се бе виждала цял месец. Срещна го в универсалния магазин. Беше с родителите си, но и тримата се направиха, че не я познават и я подминаха без да я поздравят. А по-рано родителите му бяха толкова приветливи и добре настроени спрямо нея.
Нина се разплака. Стана ѝ много мъчно. Не можеше да си обясни, как това може да случи? Раждането на едно дете е истинско чудо. Някои двойки не могат да имат деца, лекуват се и правят разни изследвания. Много семайства взимат деца от детските домове и ги правят част от тяхното семейство. Други прибягват до инвитро, не това не винаги помага.
А сега те имат дете и баща му не ще да чуе за него.
Нина постояно плачеше, но тя разбираше, че трябва да е силна. Трябваше да мисли не само за себе си, но и за малкия човек, който носеше в утробата си.
Веднъж Нина отиде при генеколога за поредния преглед. Когато излезе от клиниката заваля силен дъжд и тя повика такси. По пътя за в къщи, тя разговаряше с шофьора на таксито и му сподели мъката си. Нищо чудно, че някои таксиметраджии стават истински психолози. Той я изслуша внимателно, а след това каза:
– Бих му ударил един токат на този в зъбите. Ще му изкривя физиономията, за да разбере, че не трабва да изоставя бременно момиче. Трябва да носи отговорност за това, което е направил.
Когато пристигнали до дома ѝ, Сашо, така се казваше шофьора на таксито, поиска телефония ѝ номер и я попитал:
– Мога ли да ви звъна някой път.
Нина не се замисли много, на едно лисче записа номера си и му го даде.
След три дни Сашо позвъни и ѝ предложи да се поразходят. Тя се съгласи. Така те започнаха често да се срещат. Между тях нямаше нищо интимно, срещаха се като стари приятели. Сашо ѝ даваше сили, помагаше ѝ и я подкрепяше докато тя роди.
Нина роди и нарече сина си Александър. В този момент тя беше найстина щастлива, разбирайки, че няма нищо по-прекрасно от това да държиш дете в ръцете си. Дойде и Сашо. Той взе детето, прегърна го, а по бузите му потекоха сълзи. Повярвайте, в такива моменти животът може да ви даде много повече.
Сашо застана на колене и каза:
– Нина, знам че веднъж са те предали и изхвърлили и сега трудно би повярвала на кой да е мъж. Сега ти имаш дете и съвсем не ти е до какви да е взаимоотношения. Но аз те обичам. Обикнах е още първия път, когато те видях и със всяка нова среща любовта ми към теб растеше. Аз обикнах сина ти, той е дълбоко в сърцето ми. Би ли се омъжила за мен. Аз ще приема детето като свое. И ние ще бъдем семействао.
Минаха три години и те са много щастливи, а тя пак е бременна.
За умните мъже децата са радост, а за глупавите тежест.

Във вашия мобилен телефон, има няколко скрити функции, които може би не знаете!
Ключ е останал в затворената ви кола? Автомобилът има ли дистанционен ключ?
Следващият съвет може да се окаже полезен за вас!
Ако ключовете ви са се оказали в затворена ви кола, а в къщи има резервни ключове, позвънете на някой от домашните ви по мобилния си телефон.
Дръжте своя телефон на разстояние около 30 сантиметра от вратата на автомобила си. Когато някой от домашните ви натисне бутона за разблокирване върху резервния ключ, трябва предварително да сложи наблизо своя мобилен теллефон и колата ще се отвори.
Това е една чудесна възможност да се икономиса време, тъй като човек не винаги може да носи резервен ключ. Разстоянието в дадения случай няма значение. Дори да сте на хиляди километри, ако можете да позваните на човек, който е в дома ви и при него е резервния ключ, то можете да отключите колата или багажника си.
Това наитина работи! Ние можем да отворим вратата на автомобила си, като предадем сигнал по мобилния си телефон.

Представете си едно отдалечено село. В него има само 3 стационарни телефона. По улиците няма никакви телефонни линии.
За съществуването на Интернет хорта слушат само по телевизията. Е, тук съвсем не е толкова диво. Пристигат списания и вестници, за които хората са се абонирали.
С появата на новият вид телефони надеждата, че и там ще проникне Интернет, вече укрепва.
Едно момче от трети калас даже написа писмо до Дядо Мраз да му подари Интернет.
Но какво ще стане с хората в това село?
Децата по-малко ще играят навън, рядко ще общуват по естествен начин. Лъчезарните им усмивки ще станат вяли и уморени.
Видеовръзката може да ти покаже познатото лице, дори ще видиш неговите движения, но не можеш да го потупаш по рамото за насърчение. А как ще го прегърнеш, ако това би го успокоило?
В съвремения свят трудно се живее без Интернет, дори само ако е прекъснат за няколко минути.
Вярно е, че Интернета е замислен, за да се облекчи живота на хората, но не станали този живот много по-сложен след появата на „световната мрежа“?

Жена си изгуби телефона. Рови бързо из апартамента. Взема телефона на мъжа си. Намира контакт с „любимата“. Звъни. Търси телефона си по сигнала.
Изведнъж от другия край на линията се чува женски глас:
– Ало….
Жената започва истерично да крещи. Нахвърля се с груби думи към мъжа си. След това се затвори в банята и се разплака.
Мъжът е в шок. Той също набира „любима“, на другият край на линията се чува бодър женски глас:
– Намерих този телефон. В него нямаше пари. С никой друг не можах да се свържа….. Как мога да го върна?

Много хора с ампутирани крайници твърдят, че ги болят. Понякога това не е болка, а просто чувство, че те са там. Това фалшиво усещане изпитват не само инвалидите. Например, понякога някои от нас имате усещане, че във джоба си няма повече телефон или пък се ядосват, когато чувстват, че някой им звъни, когато телефона им е на беззвучен режим, а после се оказва, че никой не ги е търсил.
Изследователи установили, че различните части на мозъка са свързани с определени части от тялото. Когато се отреже крайник, връзката му с мозъка остава активна, докато мозъкът не обнови „картата на тялото“ и не свикне с това, че този или онзи крайник вече го няма. За хора, чувстващи несъществуваща вибрация на телефона, са развити аналогични неврони структури.
Страното е, че хора, които не се разделят с телефона си, го възприема като част от тялото. Може би това обяснява случая, когато сме си забравили телефона у дома, но чуваме и усещаме позвъняванията. Това е повод за безпокойство, тъй като ние силно сме привързани към технологиите.