Празник бе, така наречената Лазарова събота.

Една група от младежи се бе събрала да обсъди причината за празнуването.

– Това е една невероятна история, – махна перчема си от очите Стойо.

– Удивителна е, защото в нея виждаме Христос плачещ, скръбен и възмутен в духа, – отбеляза Драгой.

– Творецът е плачел над унищоженото творение, – забеляза Трифон.

– Това е плачът на Любовта над живота, който Го е предал, – добави Сава.

– Те взеха приятеля на Исус, и го скриха под камък, защото той вече смърдеше и живите вече се страхуваха да бъдат с него. Всички без изключение знаеха, че един ден ще се сблъскат с това слизане в царството на тлението и мрака, – уточни Йовко.

– Наистина Исус проля сълзи, понеже скърбеше, – потвърди Драгой. – Така бе предизвикана смъртта като последен враг.

– Там, във Витания, на гроба на един приятел, настъпва часът на Христос, за който Той копнееше, – постара се да обясни Матей. – Това бе часът на последната среща и борба между светлината и мрака, който се бе възцарил в света и го бе превърнал в царството на смъртта. Христос хвърли това предизвикателство като прояви силата на Божествената любов.

В хладната, дъждовна вечер Митко седеше до сина си Петър и двамата разговаряха.

– Знаеш ли, че от ливански кедър е построен храма на Давид? – попита бащата.

– Освен това той и синът му Соломон, от същото дърво направиха домовете си, – допълнили Петър.

– А можеш ли да си представиш този красив гигант, да се даде като пример за гордост? – бащата погледна въпросително сина си.

– Дали може едно великолепно, благоуханно дърво да се превърне в самодоволно и самовлюбено творение? – възкликна Петър. – Разбира се. Не от Твореца зависи какво ще е предназначението на творението.

– Така е, – съгласи се бащата. – Когато то се предоставя в Божите ръце, кедърът е истински стимул за околните и тези, които са в присъствието му. Но …..

– Ако се погледне и види, колко съвършено е изваяно и колко превъзходно е създадено, има опасност вместо ухание за здраве и аромат за сила да се превърне в пример за самодоволство, – прекъсна го Петър.

Бащата се усмихна и попита:

– Случвало ли се е така, че виждаш прекрасно творение, а после се разочароваш от него?

Петър въздъхна:

– Понякога, …. въпреки, че не ми се е искало да стане така.

– А можем ли да се застраховаме против гордостта– – попита бащата отново.

– Когато сме с Господа, трудно бихме се възгордели, – усмихна се Петър.

– За това не бива да отклоняваме очите си от Него, – бащата потупа сина си по рамото.

Васил посети с баща си имението, в което живееха баба му и дядото му.

– Виж какви са странни тези дървета! – посочи с ръка Васил към малка група със необичайно преплетени клони.

– А, това ли?! – усмихна се бащата. – Когато бях малък, вземах изхвърлен клон от едно плодно дърво, правех прорез в друго. Привързвах разхлабения клон към ствола на второто дърво.

– И никой ли не забеляза това? – попита Васил.

– Всичко беше добре, докато дърветата не започнаха да дават различни плодове от очакваните.

– А, както ние сме присъдени в Божието семейство, – възкликна Васил.

– Да, точно так, – зарадва се бащата на сравнението на сина си. – Тогава можем да имаме уверението, че в крайна сметка ще бъдем в рая.

Подобно на присадените дървета, когато се доверим на Христос, ние ставаме ново творение и ще дадем различен плод от досегашния.

Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Катя седеше на верандата. Тя четеше Библията.

Внезапно Катя вдигна поглед и го насочи към облаците, които идваха от планината.

– Каква красота! – възкликна тя.

Сърцето ѝ се изпълни с Божията любов и тя се остави да я облее изцяло.

В тази минута на пълна тишина, Катя не се сети изобщо за интернет, което преди се смяташе за невъзможно.

Обикновено публикуваше бързо „Бог е добър“ ако е усетила Неговото присъствие в този ден.

Дори не помести снимки на нещата, които я бяха развълнували в мрежата, като цвете в близък план или дъждовна капка върху листо.

Цели двадесет минути тя се наслаждаваше на Божието творение в пълна тишина, без мисъл за изява в Facebook или Instagram.

Повечето хора са склонни да пропускат по-тихите моменти, когато Духът им говори.