Децата винаги знаят какво да отговорят особено, ако са „притиснати до стената“.
Намират се такива малки „шутове“, които за да излязат от неловкото положение, разсмиват околните.
Това е характерно за малка група или клас в училище. Нищо ново под слънцето…..
Учителката влиза недоволна в стаята и мъмри Димитър:
– Как може такова нещо?! Защо домашните ти ги пише все майка ти?
Упрека е насочен към Димитър, но нашият герой се прави на неразбиращ и угоднически казва:
– Ами какво да права,госпожо, като татко е все зает?…

Майката пак е притеснена. Тези нейни синове, постоянно и устройват поредица порции от „радост“.
Виждайки, че големият ѝ син се мотае още в стаята си, му кресна:
– Петре, ако закъснееш за обяда, ще мълиш през цялото време.
Разбира се пак закъсня.
Той плахо повдигна очи и  едва каза:
– Мам …
– Нито дума повече!
Детето се опита да привлече вниманието ѝ:
– Там ….
Вече на предела на силите си тя го погледна заплашително, а гласът ѝ отекна като плесница:
– Мълчи!
След приключване на обяда, майка се обръща вече по-спокойно към сина си:
– Какво искаше да ми кажеш?
– Пълна тъпотия, – изригва като вулкан момчето. – В стаята брат ми пълни чорапите на татко с майонеза ….

На детската площадка стоеше жена с 3 годишната си дъщеря. Детето се бе вкопчило в крака ѝ и хълцаше сърцераздирателно. Въпреки подканите, то не искаше да отиде да играе с другите деца. Попитах:

– Какво се е случило?

Майката ми разказа с разбиране и съпричастнот за случилото се:

– Току що бяхме на гарата. А тати, когото очаквахме не дойде. От влака слезе само таткото на Деница.

Съчувствах искрено на малката, но успях само да кажа:

– О, сигурно е много разочарована.

Детето ме погледна. Едри сълзи се стичаха по лицето му. Но скоро започна да гледа другите деца и след две минути тичаше радостно с тях наоколо.

Дълбоката болка беше изживяна, от нея нищо не остана. Така тя направи място за други по-ведри чувства.

Учителката едва вчера провери съчиненията. Всеки бе заел мястото си. Класът стаил дъх очакаше резултатите.
Тя посегна към купа от тетрадки и погледна към Дамян. Погледът ѝ не вещаеше нищо добро.
Момчето се сви на мястото си и забоде поглед в земята.
В напрегнатата тишина, като тътен, изтрещя гласът на учителката:
– Не мога да разбера, как може един човек да направи толкова много грешки?
Рошавата глава на Дамян се надигна, а очите му игриво заискряха:
– Защо един, …. заедно с татко, –  вметна с гордост малкия юнак.

Петър пристигна в училище, а устната му подута.
Децата го гледат с любопитство, а учителката попита:
– Петре, какво се е случило?
Малчугана се мръщи, пристъпва от крак на крак. Вдига хитро очи нагоре и казва:
– С баща ми бяхме за риба. ….. И една оса кацна на устната ми.
– И какво, ухапа ли те?
– Не успя, татко я уби с греблото!