Светът е пълен със сърца нуждаещи се от утешение, но на теб ти е нужна подготовка, за да можеш да ги утешаваш.

Тази подготовка ще ти струва скъпо. За да бъде тя доведена до съвършенство е необходимо да преминеш през същите мъки, които съкрушават безброй сърца, обливащи се в кръв и сълзи.

Така твоя личен живот ще се превърне в болнична стая, където ще придобиеш знание за Божественото изкуство да утешаваш другите.

Ще ти бъдат нанасяни рани, така че грижейки се за тях Великият Лечител ще те научи да даваш първа помощ навсякъде, където има наранени.

Смущаваш ли се от това, че ти се е паднало да преживяваш толкова голяма мъка?

Ще минат години и ти ще срещнеш битки, в които преживяват същата мъка през, която си минал и ти. Тогава ти ще разкажеш за своето страдание и утешението, което ти е било дадено на теб.

И в зависимост от разказа ти и балсама, който положиш, подобно на това как Бог е изцелявал твоите рани някога, ще видиш облекчение и лъч на надежда, изгонващ отчаянието, угнетяващо човека.

Тогава ще разбереш причината за своите страдания, които са ти дали резерв от опитности.

И ще благодариш на Бога за уроците, помогнали ти да станеш полезен за другите.

Бог не ни утешава за да прекараме тих и спокоен живот, а за да се научим да утешаваме другите в тяхната скръб.

Бащата на Фридрих Енгелс бил ревностен поддръжник на пиетизма, религиозно движение в лютеранството.

В училищната характеристика на Фридрих пише, че гимназистът Енгелс се е отличавал с „религиозност, чисто сърце, благонравие и други привлекателни добродетели“.

На 16 години той е написал стиховете:

Слез, о Божий Син, Христос,
Чакам те в долината на сълзите,
О, отнеси всички беди!

Между 18 и 20 години Фридрих изминава пътя от вярващ към много четящ юноша. Първоначално се е стремял да изтълкува догмите на религията по рационалистичен начин, а след това става поддръжник на „религията на сърцето“. Става убеден атеист и рационалист, вярващ само в науката и разума.

За него „божествено може да се счита само това, което може да издържи на критиката на разума“.

След това религията за Енгелс, особено християнството става един от главните врагове, които пречат на човечеството да бъде щастливо.

Надя се разходи с майка си, а после двете тръгнаха към къщи. Малко след това се прибра и Таня от училище.

След обяд двете момичета се скараха. Майката скочи да ги „разтървава“. Позната история нали?

Вечерта Слави, бащата на Таня и Надя, се върна от работа. Момичетата му разказаха за неприятностите си и той ги успокои. Той умееше много добре да прави това.

И отново в дома имаше любов, смях и игри.

Но Таня беше тъжна. Тя няколко пъти погледна към майка си, сякаш искаше да ѝ каже нещо.

– Таня, искаш ли да си поговорим? – попита майка ѝ.

– Да, мамо.

Таня затвори вратата на стаята. Двете дълго седяха и мълчаха. Очите на Таня се напълниха със сълзи.

– Кажи ми, – помоли я майка ѝ, – какво те измъчва?

– Мамо, ти знаеш, че аз много те обичам ….но ти не беше права…. Мога ли да ти кажа, че ти сбърка?

– Можеш, Таня.

– Когато се скарахме със Надя, ти дойде и ни каза да прекратим и да отидем бързо в кухнята. Дори не попита какво се е случило. Надя ми се изплези, а аз бях толкова разстроена. Исках да ме прегърнеш, а ти се ядоса.

Майката прегърна Таня и каза:

– Прости ми, Таня.

– Мамо, нали не ми се обиди, че ти казах това? Отдавна исках …., но се страхувах да не те разстроя. Ходих в църквата и там всичко разказах на Бога. Сега ти казах и на теб, и ми стана по-леко.

– Не, мило дете, не съм се обидила. Просто ме боли, че бързо съм забравила как аз бях в детството си….. Плачех за това, че моите родители бяха постоянно на работа и нямаха време за мен. Много често обливах със сълзи плюшеното си мече. Тогава обещах, че с моите деца няма да бъде така. Благодаря ти, Таня, ти много ми помогна. Бих искал да знаеш, че ти, сестра ти и баща ти сте най-важните за мен и бих искала да сте щастливи.

После двете дълго седяха, плакаха и си говореха.

Михаела отиде до прозореца. Още една година ще трябва да среща Нова година с родителите си. А толкова много ѝ се искаше на този празник да бъде с някое момче.

Сълзите без предупреждение рукнаха от очите ѝ.

– Защо всичките ми приятелки си имат момчета, а аз не, – тихо изплака Михаела. – Е, имам Дамян. И той е влюбен в мен. Красив и умен е, но той не е човекът, с който искам да прекарам остатъка от живота си.

Михаела посегна към телефона си и без голямо желание набра номера на Дамян.

„По-добре с него, – помисли си тя, – отколкото пак да прекарам празника с родителите си“.

– Дамяне, можеш ли да отскочиш сега за малко при мен?

– Какво се е случило? Току що излязох от банята и не ми се иска сега да излизам на улицата. Ще ти позвъня по-късно.

– Добре.

Михаела отново заплака:

– Все пак бях права, той не е моето момче. Нима така се обича? Той дори не разбра по гласа ми, колко самотна се чувствам. Трябва малко да поизляза.

Михаела обичаше зимните разходки особено вечер. Но днес нищо не я радваше нито снежинките, които прелитаха около нея, нито празничните гирлянди, нито веселите лица на минаващите край нея хора.

До нея рязко спря кола.

– Можехте под колелата да попаднете, защо не внимавате, – раздаде се мъжки глас.

Михаела вдигна глава. Пред нея стоеше симпатичен младеж, който ѝ се усмихваше.

– Да не ви е лошо? Кажете нещо, не мълчете, моля ви. Хайде ще ви закарам до вас. Къде живеете?

– Дебелянов 23.

През целия път Михаела мълчеше.

– Стигнахме. За първи път срещам такова мълчаливо момиче.

Младежът се огледа. Михаела спеше.  Не посмя да я събуди. Намали звука на радиото в колата и сам не забеляза кога и той заспа.

Събудиха се едновременно. Михаела благодари на младежа и се прибра в къщи.

Телефонът звънеше като на пожар. Търсеше я Дамян.

– Къде изчезна? Започнах да се тревожа за теб. Добре ли си?

– Да.

– Михаела, искаш ли заедно да отпразнуваме Новата година?

– Не, не искам.

Сутринта Михаела пристъпи до прозореца и дръпна щорите. Видя вчерашният непознат да влиза в двора с букет цветя.

– Хайде да се запознаем, – каза непознатият младеж, когато Михаела му отвори вратата. – Аз съм Мирон. Честита Нова година!

След това той си тръгна. Михаела не го покани но бе уверена, че ще се видят пак.

Тя се усмихна на себе си:

– В моя живот стана чудо. Кой казва, че не стават такива неща?

Радостна и щастлива Михаела затанцува из стаята.

Нова Година. Всеки очаква този ден с някаква надежда. Някъде дълбоко в себе си, всеки от нас вярва, че всичко в края на краищата, ще бъде добре.

Такава детска надежда е над всяка друга. Та нали ние сме Божии деца.

Какво щеше да се случи ако Бог не беше до нас?

Нека да помислим и да се помолим в този ден за тези, на които не им е весело, за всички бедни и изоставени деца, които никой няма да поздрави и прегърне на празника.

Господи, колко болка, сълзи и страдания има в този свят. И какво можем да искаме от Теб? Нали Ти стоиш близко до всички хора в неравностойно положение и до тези, които са болни и самотни.

Днес те моля да смекчиш сърцата, които са станали каменни, уплашени, сковани, разяждани от недоверие и подозрителност.

Искаме да сме добри, но животът ни е доста сложен. Нерешителността понякога сковава сърцата ни и ние не сме достатъчно добри и отзивчиви.

Господи изправи сърцата ни! Помогни ни да даряваме повече любов и радост на околните.