Само един ден слънцето успя да се прокрадне и да стопли отчаяните и обезверени хора. След това небето се намръщи и тъмните облаци проплакаха.

В такова време, къде да отиде човек?

Никола, Станимир и Веско бяха намерили изход от това положение. Всеки ден си гостуваха.

Днес се бяха събрали у Никола и разговаряха по болезнени въпроси.

Масата пред тях не бе празна. Чиния със туршия се мъдреше по средата, а до нея неотменната дамаджанка с нещо пенливо, което от време на време пълнеше чашите на мъжете.

– Никой не може да отрече безмилостната болка от последствията на грешните действия, – споделяше Станимир своите наблюдения.

– Например, – наклони глава на една страна Веско, – човекът, който изневерява на половинката си и се развежда с нея, в крайна сметка е неудовлетворен.

– Детето, – протегна ръка Никола, – което бяга от дома си поради несъгласие с родителите, се сблъсква с последствията на своето бунтарство.

– Политикът, – тупна с ръка по масата Веско, – който уверява избирателите си в нереалистични и непостижими обещания, като бъде избран, ще трябва да се изправи срещу хората, за да даде отчет на празните си приказки.

– Да не говорим за министърът, който прави компромиси с етиката или морала, – добави Никола. – Такъв живее посрамен. Той загубва обществено уважение.

– Списъкът е много дълъг и едва ли някой може да го обхване, – размаха ръка Станимир.

– В днешно време ерозира личната отговорност, – отбеляза Никола. – Хората се опитват всячески да прикрият и смекчат последствията от грешните си действия.

– И какъв е резултатът? – попита Веско.
– Грехът все още носи горчиви плодове, – уточни Станимир, – Опустошителни последствия се трупат на нарушителя.

– „Не се заблуждавайте, Бог не се подиграва; защото каквото посее човек, това ще пожъне“, – тържествено обяви Никола.

– То си е тъй, – поклати глава Станимир, – покайвай се, иначе тежко ти.

Климент и съпругата му Жанет обикаляха малките магазинчета на занаятчийската улица, търсейки специална картина, която да окачат в хола си.

Двамата ровеха на различни места в малка закътана постройка, която трудно можеше да се нарече магазин, когато Жанет извика:

– Намерих го! Това е. Ела да видиш.

Климент неохотно спря издирването си и се приближи.

От дясната страна на керамично произведение бе написана думата благодат, но на лявата имаше две дълги пукнатини.

– Колко жалко, – сбърчи нос Климент, – счупено е.

Двамата продължиха да търсят подобно произведение, но искаха да няма пукнатини по него. За съжаление не успяха да намерят такова.

Изведнъж Климент се усмихна и тържествено заяви:

– Не! Точно в това е смисълът. Ние сме счупени и точно тогава идва благодатта. Това е.

Жанет плесна с ръце:

– Страхотна идея. Изобщо не бях се сетила за това. Купуваме го.

Когато стигнаха до мъжът, който обслужваше магазинчето и заявиха, че искат да купят керамичното произведение, той възкликна:

– О, не! То е счупено.

– Ние също сме такива, – едва доловимо прошепна Климент.

Мъжът ги изгледа смаяно, но им продаде счупеното керамично произведение с голяма отстъпка.

Какво всъщност означава „да си счупен“?

Борим се в този живот и изведнъж осъзнаваме, че колкото и да се опитваме, да поправим нещата, те не се подобряват, а напротив влошават се.

Тогава едва признаваме, че имаме нужда от Бог и от Неговата намеса в живота си.

Бог желае да ни изцери от нашето „счупване“ със Своята благодат.

Ангел бе от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си и го променяха.

Когато бе умислен тъмнокафявите му очи се вглеждаха в нещо, което другите не виждаха. Така оставяше неподвижен и вглъбен, след което споделяше това, което бе прозрял.

Той се докосваше и допитваше до истината и този допир се отразяваше на лицето му. Гласът, Който му говореше, Го отвеждаше там, където беше най-необходимо да се намеси.

Във всеки човек Ангел откриваше необикновеното, привлекателното и интересното.

Веднъж той каза на жена си Ели:

– Ако нямаше семейство и деца, щеше да бъдеш голяма поетеса. Всичко в теб щеше да избуява в прекрасни словесни форми. Твоята женственост щеше да превръща римите и ритмите в стихове, които щяха да изненадват с неочаквани нюанси и детайли. Можеш да създаваш музика от думи, както създаваш хармония в нашия дом. Ти си вълшебница, Ели, защото превръщаш обикновения живот в поезия.

Тя се смееше на думите му и възразяваше:

– Но какво ми пречат децата? Ако бих искала да създам „необикновени“ стихове, какво би могло да ми попречи?

– Ти имаш талант, Ели, – продължи настойчиво Ангел. – Не бива да го задушаваш под тежкото бреме на майчинството и грижите за нас. Трябва да пишеш всеки ден, описвайки впечатленията, идеите, усещанията и сънищата си. Обещай ми Ели, че няма да погубиш таланта си заради нас.

„Но какво съм аз в сравнение с него?“ – мислеше си Ели.

За нея той бе диригент на невидим оркестър, чиято музика поддържа достойнството и небесния образ у всеки човек.

Ангел виждаше доброто в хората и обръщаше гръб на тяхната тъмна страна. Това бе единствената негова вродена радост, с която озаряваше всички около себе си.

Ангел и Ели бяха необикновена двойка, която заливаше околните с много любов и даряваше мир на хората.

Нерешителен и Уверен бяха двама приятели. Първият никога не пристъпваше да извърши някаква работа ако не е осигурил благоприятния ѝ изход, а втория във всичко се доверяваше на Бога и пристъпваше смело към всяка задача.

Уверен мечтаеше да посети много страни, да изучи манталитета и нравите на много народи.

Той не се поколеба нито за миг в желанието си и един ден реши:

– Тръгвам.

Преди да потегли на дългото си пътешествие Уверен се отби при приятеля си и му заяви:

– Решил съм да се отправя на дълго пътешествие. Това е една от мечтите ми. Предстои ми да преодолея много планини и реки, подкрепи ме в молитва.

– Какво ще вземеш със себе си за това дълго пътешествие? – попита Нерешителен.

– Шише с вода и малко хляб, – усмихна се се Уверен, – а другото по пътя ще се нареди.

Нерешителен строго погледна приятеля си и го смъмри:

– Ти си много недалновиден. Не бъди толкова неразумен. Аз също мечтая за такова пътешествие, но докато не се уверя, че имам всичко необходимо, не бих тръгнал.

Изминаха три години и Уверен се върна. Той побърза да посети приятеля си, за да сподели какво е видял.

Нерешителен го изслуша, въздъхна тежко и си призна:

– За съжаление аз още не съм се приготвил за пътуването си.

„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.

Един ден Катя и Павел решиха да напишат заявление до директора, да бъдат назначени за негови помощници. Дълго мъдруваха и се потиха над листовете си.

– Нека всеки от нас разкаже за времето, когато е работил особено усилено, – предложи Катя.

И двамата се постараха да се представят от най-добрата си страна, като предварително се уговориха:

– Никакви лъжи, – заяви Павел.

– И никакви преувеличения, – добави напористо Катя.

Директорът бе много впечатлен от заявленията им и ги покани на интервю.

Катя и Павел станаха нервни:

– Как мислиш, какво ли ще бъде, когато застанем пред него? – подпитваше Катя.

– Дали ще задава трудни въпроси? – сериозно се тревожеше Павел.

– Майка каза да не се притесняваме много за въпросите, – сподели Катя, – но като ме познавала добре, ме предупреди, че трябва да внимавам с едно нещо.

– И какво е то? – Павел се напрегна.

– Да се появим навреме. Никакви закъснения.

Павел бе се умислил. Въздъхна тежко:

– За трудолюбието е лесно. Класната ни каза, че не бягаме от труд и изпълняваме всичко, което са поискали от нас, но … как можем да докажем на този човек, че сме надеждни.

– Баща ми казваше: “ Ако искате да покажете надеждност, уверете се, че разполагате с време и материали, за да направите това, което сте казали или обещали“, – вирна нос самодоволно Катя.

– Преди да тръгна за училище старателно проверявам дали имам всичко, от което се нуждаете, независимо дали става въпрос за домашна работа, инструмент или екип за спорта, – заяви Павел.

– Аз съм малко разпиляна, – призна си Катя, – но когато се съсредоточа, намирам бързо това, което ми е необходимо, дори мога да поискам назаем от някой.

Двамата още дълго уточняваха нещата, за които се бяха сетили или други ги бяха предупредили.

Срещата бе утре. какъв щеше да бъде изхода от нея никой не знаеше?!