Posts Tagged ‘стопанин’

То умираше от глад на дъното на едно дере

сряда, септември 13th, 2017

originalДенят бе хубав, предразполагащ за екскурзия в планината. И Захари не се поколеба. Нарами раницата и тръгна.

Беше изминал почти половината от маршрута, който си бе набелязал, когато забеляза черно петно на дъното на едно дере.

– Какво ли е това? – учуди се Захари и се насочи натам.

Когато приближи по-наблизо бе потресен. Там умираше нещо наподобяващо на куче…

Захари приближи животното.

– Навярно го е изоставил бившия му стопанин, – недоволно констатира Захари.

Кучето имаше счупен крак, беше изтощено, а живота му висеше на косъм.

– Ще го взема със себе си, – реши веднага Захари.

Без много да му мисли, внимателно взе кучето и тръгна обратно към града. Той разбираше кучето, защото знаеше какво е да си сам, отритнат и отхвърлен.

Когато беше малък в училище издевателстваха над него, родителите му го зарязаха и Захари се чувстваше напълно ненужен, както кучето, което бе намерил. Той почувства невидима връзка с това немощно създание.

Няколко часа по-късно двамата бяха при ветеринара.

– Силно изтощение, – каза лекарят, – нужни са много грижи.

– Ще се погрижа за него, – каза твърдо Захари.

Кучето бе кръстено Боб. Въпреки, че физически взе да се оправя, Боб не желаеше да контактува с никого.

– Приятел, – казваше му Захари, – сигурно си имал много тежки дни. За това и ти като мен не искаш да се довериш на никого, но аз много те харесвам…

Любовта на Захари към кучето, помогна на животното отново да се доверява на хората. Дори позволяваше да го прегърнат.

Един ден Захари разказваше на част от съседите си.

– Той седеше там, като едно черно петно. Беше се приготвил да умира. Навярно се е чувствал излишен и ненужен, но сега е толкова любвеобилен.

– Намерил си си добър другар, – усмихна му се леля Недка.

– Знаете ли благодарение на всичко, което преживяхме с Бобчо, нещо се прекърши в мен. Простих на всички от миналото, които са ме нагрубявали, обиждали и изолирали.

– Да, наистина си се променил много, – забеляза баба Рада, – когато те срещна така усмихнат, колкото и тъжно да ми е и аз започвам да се усмихвам и ми олеква.

– От Бобчо прелива толкова нежност и любов, – каза Захари, – че съм готов да обичам всички хора и животни.

Как ли би се развил животът на този млад мъж, ако тогава не бе намерил това умиращо куче и не му бе помогнал да оцелее?!

Бъдете добри! Добротата и любовта променят и хората и животните!

Косматият спасител

четвъртък, септември 7th, 2017

originalВсички познаваха Васко и неговият космат, мъркащ приятел Пепи. Младежът често караше колело, а на гърба му пътешестваше Пепи.

И всичко започна от този ден, когато Васко чу жално мяукане. Той слезе от велосипеда си и се огледа внимателно. Мяукането идваше от гъстата корона на едно дърво.

Младежът не чака повторна покана и започна да се катери по-дървото. Колкото по-високо се изкачваше, толкова мяукането се чуваше по-силно и ясно.

Накрая той достигна до един зелен клон, който препречваше пътя му. Отдръпна го и там видя …. едно малко уплашено котенце. Взе го в шепата си и внимателно започна да слиза надолу.

Когато скочи на земята, сложи малката пухкава топка в пазвата си и потегли за дома. Изглежда котенцето нямаше никакви възражения, защото седеше кротко из целия път.

След като похапна от импровизираната храна, която му предложи Васко, вдигна опашка и започна да изучава обстановката в новия си дом.

– Ей малкият, – каза Васко, – ще се казваш Пепи. Имаш ли нещо да кажеш по въпроса?

Котето се обърна към новия си стопани и измяука. Васко прие това за съгласие.

Котето се оказа с необичаен характер. Където отидеше Васко, то след него. Отдалечеше ли се по-далеко, Пепи силно и жално мяукаше.

– Явно ще трябва да те взема на всекидневните си разходки с велосипеда. Но как ще те нося?

Пепи не му даде много да умува, а скочи на рамото му и там стоеше толкова стабилно сякаш някой го бе залепил на това място.

Една вечер двамата се връщаха на велосипед у дома. Внезапно предната гума на велосипеда попадна на камък и Васко падна. Силно си удари главата и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, Пепи облизваше лицето му. Васко прегърна животното, вдигна се от асфалтовата настилка и се премести встрани от пътя. Няколко секунди след като бе станал и се отстранил от пътя, от там мина автомобил.

Васко разроши козинката на Пепи и му каза:

– Приятел, дължа живот си на теб. Ако бях останал да лежа там на пътя, всичко можеше да приключи много плачевно.

От тогава двамата Васко и Пепи станаха неразделни, навсякъде ходеха заедно.

Забравените играчки

събота, септември 2nd, 2017

originalКак се наричат хора, които са взели за детето си котенце или кученце за три месеца? Хранили са го, обичали са го, играели са си с него, а когато дошла есента, оставили го на вилата, обричайки го на сигурна смърт.

Оставили и забравили като стара играчка.

Много се оправдават с това, че животните се приспособяват и могат да живеят самостоятелно. Но това не е вярно.

Никое домашно животно не е в състояние да оцелее и да се храни без помощта на човек в замрялата вила. Те ще живеят докато ги хранят съседите, но рано или късно и те ще си тръгнат.

А след това ще настане глад, към който след известно време ще се присъедини и студът.

Някои от изоставените животни на вилата, ще чакат, любящите стопани да си спомнят и да се върнат за тях.

Празник

петък, юли 28th, 2017

imagesКамен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.

Възхищавам се

неделя, юли 16th, 2017

a3253e73de630d6289ae9e3015ec759aПролет. Ясен слънчев ден. Листата тепърва започват да се разпукват. Младата трева си пробива път към повърхността. Птичките прелитат и радостно чуруликат.

Двама души излязоха на улицата.

Единият дълбоко пое свежия пролетен въздух, щастливо се усмихна на яркия нов ден и одухотворен, тръгна към предстоящия живот.

Вторият човек не се въодушевяваше от пролетното оживяване на природата.

Изведнъж той видя на тревата изпражнения, оставени от четириноги приятели и техните безотговорни стопани. Мощна вълна от справедливо смущение нахлу в него.

Той негодуваше, сърцето му бясно биеше. Животът за него се оказа напълнен със всякакви мерзости.

Да, ние не сме съвършени, хората не винаги извършват достойни за възхищение постъпки. Природата не е в състояние да угоди на всички наши прищявки….

Но ние решаваме на какво да акцентираме вниманието си.

Мисля, че хора, които могат да видят красотата около себе си, са готови да я създават. Те могат да извършват добри дела и да допринасят за хармонията в света.

На кого се помага

събота, май 13th, 2017

unnamedЕдин учител вървял по пътя с учениците си.

Видели яма, а в нея вол. Стопанинът се опитвал да го извади, но не му стигали силите.

Учителят кимнал на учениците си и те помогнали бързо да се извади животното.

Отишли по-нататък. Отново яма и в нея вол. На края на ямата седял селянин и плачел.

Учителят минал покрай него без да му обърне внимание.

Учениците го попитали:

– Учителю, защо не пожела да помогнеш на този селянин?

– Да му помогна да плаче ли?

Кучешки преживявания

четвъртък, март 23rd, 2017

sobaki-v-istorii-1Шляейки се по пазара едно куче размишляваше за тежката си съдба.

„Защо някой е щастлив и има всичко: приятел, каишка, пълна купа с храна, дом, а при други няма и една малка частица от това, което прави всяко куче щастливо…..

– Какво съм направи, Господи, – излая нашият познайник, – че си ме лишил от най-скъпото, което може да има едно куче – предан стопанин и приятел …?

Тъпотия, къде сте виждали куче да размишлява за съдбата си, освен това и да се обръща към Бога? Глупости, пълни глупости.

Да, животни, както и хората, които са предразположени към този вид емоции са тъжни, те чакат и вярват.