Posts Tagged ‘стопанин’

Не търси отмъщение

понеделник, август 23rd, 2021

Недю се славеше като добър стопанин на земята, която имаше. Много работа и много усилия изискваше тя, но той не би се спрял пред никакви трудности, за да получи добра реколта.

Тази сутрин Недю се качи на камиона си и започна традиционната си обиколката. Когато стигна крайната нива на парцела си, кръвта му закипя.

– Кой изхвърли боклука си тук? – Недю стенеше, скърцайки със зъби. – Това е добра обработваема земя, а не място за смет.

Дълго оглежда чувалите нахвърляни на земята, след което един по един започна да ги товари на камиона си.

В един от чувалите с остатъци от храна, Недю намери плик, на който бе отпечатано името и адреса на виновника.

Това беше моментът, в който трябваше да реши какво да прави.

Да си отмъсти, като освен боклука на виновника изтърси и своя в градината на извършителя на това подло деяние или …… да му прости.

Някои казват, че отмъщението е сладко, но наистина ли е така?

Недю се качи на камиона си и потегли. Той бе разкъсан от противоречиви чувства.

– Ще му го тръсна, да види какво е, – мърмореше Недю под носа си ….

След това въздъхна и си каза:

– Ако го направя, той ще отиде на друго място и там ще го изхвърли. Друго трябва да направя ….

Недю откара чувалите с боклука там, където го приеха и дори разпределиха, едно за рециклирани, друго за топене, трето за компост или храна на животните, ….

Но това не бе всичко.

Недю набра една голяма кошница с плодове от овощната си градина, а в друга сложи зеленчуци и отиде на адреса, който бе открил в боклука.

Той не се скара на мъжът, който бе постъпил лошо спрямо него. Само му подаде двете кошници и добави:

– Моля ви, повече не изхвърляйте боклука си на плодородна земя.

Мъжът наведе глава. Червенина обагри лицето му. Смутен и объркан той каза:

– Простете ми. За напред ще изхвърлям боклука на място където се събира, дори това да ми коства да измина стотина километра.

Той е готов да направи много повече

петък, юли 2nd, 2021

Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.

Нужен си ми

сряда, юни 2nd, 2021

В една прекрасна градина растеше удивителен бамбук. Стопанинът му го обичаше много. Бамбукът растеше, ставаше все по-красив и силен.

– Колко много се гордее с мен, – казваше си бамбукът. – Това ме насърчава да израствам още по-силно и снажно дърво.

Един ден стопанинът се приближи към бамбука и му каза:

– Любимо мое дърво, нуждая се от твоята помощ.

– Готов съм. Правете с мен каквото желаете, – възкликна радостно бамбукът.

– За да те използвам, – гласът на стопанина бе станал строг, – трябва да те отсека.

– Да ме отсечете? – бамбукът не повярва на ушите си. – Моля ви не правете това. Нека от мен излезе нещо хубаво, но не ме сечете.

– Не мога да те използвам, ако не те отсека.

Всичко в градината замря. Дори вятърът притихна.

Бамбукът наведе глава и прошепна:

– Щом не можете да ме използвате, такъв какъвто съм, направете с мен, каквото сте решили.

– Не само ще те отсека, но ще окастря и клоните ти, – продължи стопанинът.

– Ще съсипете красотата ми, – болезнено отбеляза бамбукът. – Без листа и клони на какво ще заприличам?

– Ако не ги премахна, не мога да те използвам.

– Добре, давайте, – въздъхна тежко бамбукът.

Стопанинът отсече дървото. Отряза клоните му. Извади сърцевината на ствола и го занесе до извора. Наблизо имаше поле, което се нуждаеше от влага.

Собственикът на градината постави единият край на промененият бамбук към извора, а другия към жадната земя. Чиста и свежа вода започна да се стича по дървото към полето.

Стопанинът засади царевица и събра богата реколта.

Бамбукът бе отсечен и обезобразен, но се превърна в благословение.

Когато бе дърво, той живееше само за себе си и се възхищаваше на собствената си красота, а сега без да има нещо привлекателно в него, съживи цяло царство от растения.

Не се страхувайте от страданието. За Бога това е просто призив към теб: „Нужен си ми“.

Кучешка лоялност

четвъртък, януари 28th, 2021

Петър имаше куче и то му служеше вярно. Но животното остаря и започна да създава много проблеми на стопанина си.

Един ден Петър реши:

– Така повече не може. Трябва по някакъв начин да се отърва от кучето.

Петър се качи на лодката си, взе със себе си и кучето, след което отплава по реката.

– Трябва да намеря по-дълбоко място, – каза си той. – Само ще го побутна, то само ще се удави.

На Петър му хареса една част на реката, където водата бе зеленикава.

– Изглеждаше достатъчно дълбоко, – усмихна се Петър.

Предоставяше му се прекрасна възможност да извърши замисленото.

Той побутна леко кучето и то падна във водата, но не се удави.

Животното започна да маха с лапи и се задържа над водата.

Петър се ядоса и с греблото се опита да удари кучето по главата, но загуби равновесие и сам падна във водата.

Той не знаеше да плува и започна да се дави.

Тогава вярното му куче го захапа за дрехата и го изкара на брега.

Трите стола

събота, април 18th, 2020

В селото бяха останали малко хора. По-младите отидоха в града или заминаха в чужбина. Старите хора обработваха градинките си или се препичаха по пейките на слънце.

Годишнина ли бе, юбилей ли бе, не се разбра, но бай Йордан бе събрал своите си и празнуваше.

Извадиха дванадесетте стола, които стопанинът бе купил още в младостта си. Тогава му бе харесала изработката им и му се дощя да ги има, така се снабди с тях.

И ето сега на празника дойде и техния ред. Когато ги извадиха погледите на хората бяха привлечени от три стола, те бяха от колекцията, но не приличаха на никой от останалите.

Единият изглеждаше стар и изхабен. Бе по-дребен от другите. Ръбовете му бяха протрити, сякаш бе слугувал стотина години.

Вторият от столовете извисяваше ръст над другите, той имаше голямо сходство с останалите, но се усещаше как се големееше между братята си.

Третият бе като останалите столове, но в него имаше блясък и допълнителна красота. Сякаш някой допълнително го бе обработил и изправил ръбовете му. Цвета му бе по-свеж от този на другите, може би защото бяха покрити с прахуляк, кой знае?!

– Бре да му се не види, – зацъка с език бай Йордан, – когато ги купувах всичките бяха еднакви, нямаха никаква разлика помежду си. Какво е станало с тях?

– Ех, да беше жива баба Марга, тя щеше да ни обясни тази промяна, – обади се леля Денка.

– Тя бе мъдра жена, – добави Стоян, един от синовете на Йордан, – от всичко отбираше.

– Най-заплетените и невероятни случаи разумяваше, – обади се дядо Дечко.

Докато се чудеха изведнъж пред тях изникна възрастна жена, цялата облечена в черно.

– Какво ви притеснява добри хора? – попита тя.

Те и посочиха трите различаващи се стола.

Жената изгледа столовете и каза тихо, но властно:

– Аз останах! Аз тръгнах! Аз се промених!

Хората наведоха глави и започнаха да разсъждават върху казаното. Всеки от тях по един или друг начин свързваше своето битие с тези думи.

По едно време се размърдаха и се обърнаха към жената, за да ѝ благодарят за мъдростта, но нея вече я нямаше.