Поредната битка с хроничната болка принуди Кирилка да прекара няколко дни в стаята си. Настроението ѝ бе облачно като небето.

Най-накрая се съгласи с предложението на големият си син и двамата се разходиха.

Сивите облаци блокираха голяма част от това, което можеха да съзрат от близкия хълм.

Матьо предложи:

– Защо не направиш няколко снимки. Нали фотоапарата е в теб.

– Каква красота намираш в тези тъмни облаци? – попита Кирилка.

– Всяко нещо си има своето очарование, – засмя се Матьо. – Виж колко различни нюанси могат да се различат и в мрачните облаци.

Без ентусиазъм Кирилка направи няколко снимки на сенчестите планини и мрачния хоризонт.

Пороят, който се изсипа от небето, бързо ги прибра у дома.

Кирилка прегледа цифровите снимки и трепна.

– Виж, – извика тя.

Задъхвайки се Кирилка подаде фотоапаратът на сина си.

– Дъга, – прошепна с възторг Матьо.

– Бях прекалено съсредоточена върху мрачността на всичко, което ни заобикаляше, – усмихна се Кирилка, – но съм пропуснала да видя как Бог е освежил умореният ми дух с неочакван проблясък на надежда.

Физическото или емоционалното страдание ни влекат в дълбините на отчаянието. В такива моменти се нуждаем от освежаване.

Всеки жадува да усеща постоянното присъствие и безкрайната сила на Бога.

Няма да бъдем лишени от случаи и болести, които бихме искали да забравим, но едно е сигурно – надеждата в Господа, независимо колко унили и подтиснати се чувстваме в момента.

Когато трудните обстоятелства помрачават живота ни, Бог ни кани да Му се доверим. За това Той поставя дъги на надежда да се появяват в мрачните ни дни.

В последно време Станко много се преуморяваше. Срещата с хора, които не бяха изпълнили поръчаното или уговореното, документи неправилно попълнени или прикриващи злоупотреби, … всичко това неимоверно го изнервяше.

На всичкото отгоре днес и екрана на компютъра му потъмня, а когато дойде техника каза:

– По-добре се снабдете с нов. Дори и да го поправя, пак ще се получи същия проблем след време.

– За сега го оправи, пък нататък ще видим – Станко въздъхна дълбоко и излезе навън, оставайки техникът да си свърши работата на спокойствие.

Негодуванието му още бушуваше в мислите му:

– Точно сега, когато имам толкова работа, да вземе да се счупи тази проклета машина.

Изведнъж погледа му се проясни и Станко забеляза колко прекрасно, сложно и същевременно съвършено е всичко около него.

Той виждаше не само цветята, но и капките роса по тях. Буболечки пълзящи по земята, насекоми хвърчащи във въздуха, весело прелитащи пчели пълни с нектар и всичко това го изпълни с радост и мир.

Станко усети аромата на земята, почувства топлината на слънцето, докосна листата на дърветата край себе си.

– А нощем колко е красиво, – усмихна се той. – Големи пламтящи топки газ в небето сякаш са поставени там да очароват с красотата си нощното необятност. И всичко това е за нас хората, сътворено от Създателя ни.

Изпълнен с очарованието, което бликаше край него, Станко бе забравил неволите си.

Радост се излъчваше от лицето му.

– По-често трябва да излизам навън, – каза си той. – Затворен в стаята, пропускам много.

Баща му почина в болницата и Тодор трябваше да отиде там и да прибере нещата му. Той не се изненада от малкия багаж, който му връчи една от медицинските сестри.

– Той не бе взискателен човек, – сподели тя. – Дори и на малкото се радваше.

– Такъв си беше, – потвърди Тодор. – Усмихнат, готов да окуражава и подкрепя другите.

– Но какво го правеше толкова щастлив? – попита докторът, който бе в стаята.

– Неговото „притежание“ не се побира в нищо, макар външно да изглежда, че няма нищо, – въздъхна Тодор.

– Хем има, пък няма ….. Как да се разбира това? – попита медицинската сестра.

– Непоклатимата му вяра в неговия Изкупител Исус, бе неговото богатство и това му бе достатъчно, за да бъде весел и жизнерадостен, – усмихна се Тодор.

– Да, но нали човек иска да има кола, дом, пари, за да си купи много други неща, – възрази докторът.

– Докторе, – тъжно поклати глава Тодор, – за баща ми бе важно фокусът на сърцето му. То бе насочено към Бога. Както обичаше Него, така обичаше и хората.

– Забелязах, че докато беше в отделението, той се разкарваше в коридора, поздравяваше всички, – спомни си медицинската сестра. – Ако някой плачеше, той отиваше при него и го утешаваше. Сякаш живота му бе съсредоточен към добруването на другите.

– Можем ли да бъдем някога доволни, от това което имаме? – попита Тодор. – Желанието да притежаваме още, не ни ли разсейва от любовта на Бога.

– Твоят баща е бил прав, – добави докторът. – Това, което ценим се отразява на начина ни на живот.

– Сърце на баща ми бе насочено към Господа, там бе неговото съкровище, – каза Тодор и си тръгна.

Заваля. Очакваха се и по-ниски температури, но това не бе причината Камен да бъде обезсърчен.

Той бе обхванал главата си с ръце и страдаше.

– Как можах? – кореше се той. – Не исках да го направя. Знам, че ако не прекратя негодуването си и оставя гнева да бушува в мен, ще се раздразня и ще направя нещо, за което после ще съжалявам. Но …..

Камен стана. Размаха гневно ръце и закрачи неспокойно из стаята.

– И аз си имам предел. Сякаш хората около мен нарочно ме провокират.

Той спря насред стаята и въздъхна дълбоко:

– Старая се. Не могат ли да разберат, че не ми харесва, когато ми се присмиват, дори само на шега да е.

Камен затвори очи и стегна ръцете си в юмруци.

– Само се оправдавам ….

Младият мъж изрита изпречилото му се кошче за боклук и то се разсипа.

– Когато се ядосвам наранявам хората. Защо се случва всичко това и то точно с мен?

Изведнъж си спомни думите на приятеля си Кирил:

– Винаги се чувстваш прав. В теб прелива адреналинът и дивото изскача от теб.

– Да, но ако оставя гнева в себе си, откачам, – възрази Камен, – а пусна ли го тежко и горко на тези край мен.

Всяка съпротива у него секна. Той падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми, Господи. Помогни ми, в такива ситуации да се владея и да помоля хората, които съм наранил, за прошка. Замени гневните ми изблици с Твоя мир. Помогни ми повече да слушам, а не да налагам своето мнение. Ти винаги си бил добър към мен и вярвам, че ще ме научиш как да се доверявам на хората и по какъв начин да преодолявам собствената си несигурност.

Когато Камен се изправи, в сърцето му имаше мир.

Митко бе неспокоен, въртеше се и нервно крачеше из стаята. Нещо не му даваше мира.

Щом си дойде баща му той веднага изтича при него:

– Татко, всеки ден се моля и хваля Бога и Сашо прави същото, но него Бог му дава повече благодат. Защо не става при мен? Искам и аз да достигна това състояние.

– Колко пъти се молиш и хвалиш Господа? – попита бащата.

– 4-5 пъти на ден, – отговори Митко.

– А твоят приятел Сашо?

– Не знам.

– Тогава проучи и ми кажи.

Митко взе внимателно да следи и наблюдава Сашо, накрая отиде при баща си и му съобщи:

– То се моли и хвали Бога, два пъти повече от мен.

– Тогава и ти прави така, – посъветва го баща му.

След две седмици Митко дойде при баща си посърнал.

– Всичко направих, дори повече, но няма резултат, – тъжно констатира Митко. – Какво не ми достига?

Бащата се засмя и потупа сина си по рамото:

– Просто Сашо не брои колко пъти го прави, той отдава сърцето си на Бога.