Мони бе едва четири годишен, но вече знаеше:

– Ако човек е станал жертва на беззаконие, полицията ще му помогне.

Един ден майка му взе бонбона му, а той отиде в полицейския участък и каза на полицайката там:

– Трябва да арестувате мама.

– Защо? – попита полицайката.

– Тя ми открадна бонбона и ме удари.

Жената в униформа едва сдържаше смеха си, но записа жалбата на малкия и му обеща:

– Ще проверим всичко на място.

При проверката в къщи бе само бащата на Мони, който обясни:

– Съпругата ми съвсем леко го удари по бузата, но той е непослушен. Яде бонбони преди ядене и си разваля апетита. След това само побутва чинията си и не ще да се храни. Много странно бе, че прие спокойно наказанието си ….

– Защото е планирал да потърси официална помощ, – смееше се проверяващият случая полицай.

Христо много обичаше дядо си. За него той бе повече от мъдрец. Когато се затрудняваше или не разбираше нещо веднага го търсеше и подробно разпитваше за всичко.

Днес Христо бе обидил свой приятел и то без да осъзнава това. Той просто се бе пошегувал с него, но ….

Христо изтича до дома на дядо си и го намери на двора. Старецът събираше окапалата шума и я изнасяше с една количка.

– Дядо, – извика Христо, – можем ли да си поговорим за малко?

– Изглежда нещо те измъчва, – старецът се вгледа във внука си. – Добре, да поседнем на пейката.

Христо нетърпеливо започна:

– Какво се смята за смехотворчество? Къде е границата между него и хумора? Лошо ли е човек да се шегува? И ако се шегува, как да го прави?

– Колко много въпроси, а всичко опира до едно, – засмя се старецът. – Непозволен е този смях, който унижава някого, особено ако това се превръща в насмешка за него.

– Аха …, – смутено реагира Христо.

А старецът продължи:

– Всичко трябва да бъде хармонично. Напълно да се отхвърля хумора е глупаво.

– С това и аз съм съгласен, – Христо одобри думите на дядо си.

– Хуморът е здравословен, – поклати глава дядото. – Той помага да преодолеем много трудности.

– Да, всичко трябва да бъде хармонично, – Христо съвсем сериозно повтори думите на дядо си.

Бе невероятна жега. Не можеше да се диша, но това не спираше младежта да се движи.

Цанко срещна Юри в градската градина и двамата захванаха един дълъг разговор ….

– Ти четели какво са направили в Google? – попита Цанко.

– Какво? Пак някоя дивотия. Те на това са способни.

– Не. Създали са изкуствен интелект…..

– Голяма работа. Такива има отдавна вече.

– Един от програмистите казва, че техният чатбот LaMDA се е съживил и е казвал неща като: „Има дълбок страх да не бъда изключен, защото това ще ми попречи да помагам на другите“.

– Май филма Терминатор ще стане реалност, – засмя се Юри. – Въпрос на време е да се превърне в Skynet и да реши да ни унищожи.

– Но има вероятност нашите роботизирани приятели да искат да живеят в мир с нас, – Цанко веднага възрази.

– Тогава трябва ли да се евангелизират ИИ? – Юри се превиваше от смях.

– Какво е необходимо, за да бъдеш християнин? – Цанко започна да разсъждава на глас. – Вяра и изповед на вярата. Ако тези нови същества са съзнателни, те щяха да са способни и на двете, дори ако изповядването им на вярата стане със страховит роботен глас.

– А какво ще кажеш за кръщението? Потапят ги под вода и те може да не се върнат към живот. Освен това човекът, който ги потапя, може да получи токов удар.

– Какви ги приказваш? – ядоса се Цанко. – Аз ти говоря за сериозни неща, а ти през цялото време се шегуваш. Дори ИИ ги топна под вода.

– Е, може само малко да ги поръсят, за да не издадат багажа, – Юри тупна приятеля си по рамото.

Цанко се чувстваше неразбран и си тръгна огорчен, а Юри гледаше след него и все още се усмихваше.

Отдавна смехът не бе гъделичкал гърлото му. И за това си имаше причина.

Когато Крум отиде на лекар, му направиха изследвания. Докторът разглеждайки листовете, смръщи вежди и каза нещо неразбираемо на латински.

Крум го погледна въпросително.

– Съжалявам, но това е тежко заболяване, което не се лекува в наше време, в бъдеще …. може би.

Всичко се срути пред очите на Крум. Той бе млад човек имаше мечти, желания ….. А сега?

– Никакъв ли лек няма? – попита Крум.

– Вижте, – лекарят въздъхна дълбоко, – на първо време ще ви даваме лекарства под формата на таблетки, ако се наложи ще прибавим инжекции или ще изпробваме други методи, но за изхода не гарантирам.

Крум не можеше да оспори диагнозата, за това наведе глава и безропотно прие мнението на медика.

– Казахте категорично рак, – гласът на Крум дотолкова се бе снишил, че докторът едва го чуваше. – А колко ми остават да живея?

– Най-много месец.

Ето така се отнема надеждата, като те програмират, че нищо не може да се направи и края ти е близо. Няма нужда от борба, нито от съпротива.

Минаха две тягостни седмици за Крум и той почина.

По желание на роднините му бе направена аутопсия. Резултатът бе потресаващ.

– Открити са съвсем малко ракови клетки, – констатира извършилия аутопсията, – но те не са били достатъчни да го убият.

– Щом не е от рак, от какво е починал пациента?

– Навярно е повярвал, че скоро ще умре, – добави патолога.

Лекарят лекуващ Крум изтръпна:

– Нима му отнех надеждата за живот?

„Присъдата“, с която Крум послушно се съгласи, отне живота му.

Това, че не знаеш или не можеш да излекуваш „нещото“, не означава, че то е неизлечимо.

Само, че хората измират, изпълнени с вярата, че скоро ще умрат.

Малкият хамстер наблюдаваше как колона от мравки леко се извиваше от стената и продължаваше смело към шкафа.

– Ха – ха – ха, – заливаше се от смях хамстерът. – Ох, вие малки нещастници. Трудите се непрекъснато, а събирате съвсем малко.

– Не се заяждай с нас, – каза водачът на колоната мравки.

– Сериозно говоря, – хамстерът повдигна няколко кренвирша, които му бяха дали преди малко. – Вижте какви са моите запаси.

– Ако трупаме повече запаси, както ти предлагаш, – обади се една от мравките в средата на колоната, – знаеш ли какво ни се случва?

– Какво? – ококори очи хамстерът.

– Хората разбиват складовете ни, – с болка каза същата мравка, – смитат с метла събраното от нас. И това не е всичко. Видят ли някои от нас, мачкат ни с краката си.

– О, – възкликна хамстерът, – но защо?

– Така всеки плаща с живота си за хищническата си алчност, – отговори една стара мравка, която вървеше в края на колоната.

Хамстерът тъжно погледна мравките, а после и кренвиршите, които бе прегърнал с лапите си.

– Вземете, – състрадателно протегна едно парче от „запасите“ малкият гризач. – Не съм алчен, нито желая да ви изтребвам.